Stand.bg

Odd Crew са една от най-обичаните български тежки банди, които повече от десетилетие (макар и под друго име) се занимават усилено с музика. Наближава издаването на новия им албум "A bottle of friends", който бе добър повод да си поговорим с 3/4 от групата (Васил Райков - вокали, Мартин Стоянов - бас, Боян "Бонзи" Георгиев - барабани, и Васил Първановски - китари). С момчетата обсъдихме подробностите около новата им творба, адекватни ли са българските медии и многобройните перипетии, които са имали на и извън сцената.

Първото име на групата е „Каскадьори", което, доколкото знам, е дошло от автомобилен инцидент. Какво точно се случи?

Васил:  Жалко, че Васко (китариста) го няма, за да разкаже историята. Тя е от 1998 г., когато четиримата се бяхме натоварили в едно полско фиатче, за да отидем на репетиция. Бащата на Васко ни караше. И на един редутски светофар спирачките отказаха. Оттам блъснахме един Москвич, който блъсна една Лада и т.н. Не беше някаква тежка катастрофа, но си беше стрес. Бащата на Васко обаче си беше забравил книжката и тичахме три километра, за да му я донесем. Точно тогава си търсехме име за групата и така се роди „Каскадьори".

Каква е причината да смените името си на Odd Crew?

Васил: Промени се свиренето ни. Започнахме да пишем текстовете си на английски. Пък и си имахме такава нагласа. „Каскадьори" беше детският ни период, така да се каже, а като Odd Crew вече сме пораснали и с друга настройка към музиката. Тя стана начин на изразяване, на мислене, докато преди беше по-скоро игра и забавление.

Четиримата сте заедно от самото начало. Имало ли е кризисни моменти, в които сте били изправени пред угрозата някой от вас да напусне бандата?

Мартин: Не, никога не е имало такъв момент. Имали сме трудни моменти, но не от такова естество.

Добре де, как се формира група на 12-годишна възраст? Бонзи даже е бил на 8? По това време повечето момчета искат или да са футболисти или опипват съученичките си. Как се роди идеята?

Васил: На първо място е възпитанието, което сме получили от родителите си. Те са ни учили да слушаме Zeppelin, Sabbath. Рок звездите бяха като някаква емблема за нас. По благосклонно стечение на обстоятелствата се събрахме четиримата и вече 12 години правим музика заедно.

Бонзи, ти като на най-малък в групата, бил ли си взиман на подбив от останалите?

Бонзи: Носеха ме на конче като малък, хаха.

Когато забивате на живо, винаги подчертавате, че с феновете сте едно цяло, едно семейство. Не се ли притеснявате, че заради това някой може да ви упрекне, че това е някакъв вид поза?

Мартин: Ние не се възприемам като група, която свири „там горе". Ние сме част от феновете. Събрали сме се група приятели и просто ние сме тези, дето свирят.

Васил: В България сцената е адски малка и се познаваме с 90% от хората, които идват на концертите ни. Тук винаги ще има кой да те упрекне: че си се облякъл с риза, че си се напил с публиката. На такива им казваме Fuck off и продължаваме да правим онова, което искаме и чувстваме.

Бонзи: У нас няма подобно разделение, както е в повечето случаи на Запад. Там имаш бекстейдж, сцена, заграждения, публика. При нас няма такова нещо - ние си взимаме бирата и слизаме да си я пием с приятелите пред нас.

Феновете на тежката музика и медиите са доста добронамерени към вас. Не се ли опасявате, че това може да ви разглези?

Васил: Винаги го има този вариант. Много се радвам и сме благодарни на медии като Tangra Mega Rock, като Z-rock, като вашата, които ни подкрепят и се надяваме, че няма да се надуем.

Бонзи: Винаги зависи и ти самият с каква настройка си и колко си постоянен.

Защо не снимате клипове? Няма къде да се въртят или просто не се кефите на подобен начин на популяризиране на музиката?

Васил: Не правим клипове, защото нямаме време, възможност и т.н. 90% от нещата около групата си ги правим ние самите. За щастие имаме приятели, които са ни и фенове и искат да ни помогнат с направата на клип на едно от новите парчета. Надяваме се до седмица - две да започнем да снимаме. Тъй че бъдете готови!

Отразяват ли адекватно медиите случващото се на българската ъндърграунд сцена?

Васил: Адекватните медии отразяват адекватно какво се случва на тази сцена.

Прави впечатление, че новият албум "A bottle of friends" (от онова, което сте свирили от него до момента) е по-бърз...

Мартин: Ами да, по-екстремен е. Има развитие, надяваме се да е крачка напред.

Васил: Може би аранжиментите са доста по-различни. В текстово и музикално отношение е крачка напред. По-твърд е албумът и това не е умишлено - просто такива идеи ни дойдоха в хода на работата. Доста ни се събра от излизането на предния албум преди две години до днес.

Бонзи: Направили сме над 70 гига през изминалата година. Ходихме и на турне извън страната, изкопахме си студио. Тази година прекарахме цели 3 месеца в София, което си е постижение.

Пътувате доста по концерти, у нас и в чужбина. Разкажете някоя интересна случка.

Васил: Аз си спомням как бяхме в Санкт Гален, Швейцария, и трябваше да свирим в един супер малък пъб - коридор и сцена. Шефът на пъба дори извади някакъв децибелометър, с който да засича силата на звука, тъй като законът го изисква. Максимално позволеният шум беше 90 децибела, а само по време на саундчека, без озвучаването, докато Бонзи се разгряваше - удряше с мощ от 105 децибела.

Бонзи: Най-якото от всичко беше отношението на тези пичове, които държат заведенията, в които свирехме. Въпросният управител дори ни даде една бутилка уиски, която да си пием, докато забиваме.

Васил: Факт е обаче, че като нашата публика тук не можем да видим никъде другаде. Българите са диви, спонтанни и винаги можеш да си кажеш две думи с тях. Цялостната ни идея, когато сменихме името и звука на групата, беше да сме едно crew, една общност с всички, които слушат музиката ни.

Ще има ли други музиканти с вас на сцената по време на представянето на албума?

Мартин: Да, ще има гости. Няма да има подгряваща банда преди нас или нещо такова, но ще има приятели на сцената.

Васил: Отиваме, правим саунд-чек и каквото има да става - ще става. Както винаги нямаме и сет лист даже.

Имате песен в памет на Църо, Пепи Славов и други напуснали ни музиканти. Кое според вас е по-важно - да те запомнят като творец или като личност, или двете неща са неразривно свързани?

Мартин: Да, определено са взаимосвързани. Пепи Славов за мен беше като добрият чичо, който винаги ни е помагал.

Бонзи: Никога не съм виждал Пепи Славов да свири на живо на барабани, но това, че беше страхотна личност, за мен го прави и велик барабанист.

Васил: Дали ще ни запомнят, ще покаже само и единствено времето. Някои вероятно ще бъдат запомнени като музиканти, други като личности. За мен важното е, че имаме възможността да се занимаваме с музика, да свирим по големи дупки понякога. В крайна сметка го правим от 12 години и сме заедно, така че това е най-важното.

Какви са мечтите ви като музиканти?

Васил: Да продължим да свирим заедно и в скоро време да направим така, че да се занимаваме само и единствено с това. Не мечтаем за стадиони и световни турнета, искаме да правим това, което вършим до момента и с него да преживяваме нормално.

Идеализмът разваля ли сделката или е обратно?

Васил: Много пъти разваля сделката. Доста често обаче излизаш от положение с нагласата, че ти си си ти и не искаш да се променяш. „Идеализъм" може да се схване и като кофти дума понякога, но е хубаво, когато човек прави нещо, да знае защо го прави. Да има реална представа къде е и кой е.

Смятате ли, че сте открили собственото си лице като група или ви чака още път?

Мартин: Чака ни още много път. Ние вече сме от 12 години заедно, а сме само на по двайсет и няколко.

Бонзи: Много от бандите в световен мащаб си менят лицето с всеки албум. Много малко са групите като Status Quo и AC/DC, които през целите си кариери свирят почти едно и също и почти не кривват от стила, с който за стартирали.

Васил: А на онези почитатели на музиката, които винаги обичат да оприличават коя българска банда на коя световноизвестна прилича, ще им кажа: да, имаме много влияния, слушаме много и различна музика, но правим това, което ни кефи нас самите. Може би някой ден ще открием някакъв наш си, по-особен стил, но в никакъв случай няма да открием топлата вода.

Любими банди?

Мартин: Black Sabbath, Pantera, Led Zeppelin, Crowbar, Lamb of God, Slayer.

Васил: Истината е, че има хора, които си мислят, че ние слушаме само Slayer и Pantera, но например едни от любимите ми изпълнители и банди са Frank Zappa, The Beatles, Jethro Tull, Gentle Giant, Everlast и много други. Няма значение какъв стил музика слушаш - въпросът е просто тя да носи някакво послание.

Бонзи: Аз ще призная моето най-голямо влияние за свиренето на барабани е Нийл Пърт от Rush, което няма много общо с метъла. Иначе Black Sabbath са икони, но слушаме всякакви неща - например Нора Джоунс.

Васил: Като бачкаме 12-13 часа в студиото по нашите парчета и вече сме тотално изтрещели, редовният номер е да си пуснем чичо Луис. Най-важното е никога да не се ограничаваш в това, което слушаш.  

Бонзи: А от българските банди най-много слушаме „Контрол".

Какво не достига на родните групи?

Бонзи: Това, че не могат да достигнат нивото на европейските, камо ли американските, няма нищо общо с българските групи. Има общо с родния шоубизнес или по-точно липсата на такъв. Няма нито една международна компания, която да издава наш артист. В Унгария например Hobo Blues Band ги издава EMI, а в България Васко Кръпката се издава сам.

Васил: На първо място липсва сцена, а това е най-важното нещо. Реално имаме 1-2 клуба и много барове, в които се свири. На второ място идва финансовият аспект - това, че не можеш да си осигуриш едни нормални условия да влезеш в студио и да запишеш албум, да произведеш някакъв мърчъндайз и т.н. Много от тези неща помагат за лицето на една банда. А и като попаднеш в репетиционна, в която трябва да плащаш по 15 кинта на час... това много пречи. Факторите са адски много.

Мартин: Имаме адски много кадърни банди и единственото, което не им достига, е късметът.

Васил: Но нямаме поле за реализация. В България, както се казва, трябва да си много тъп и упорит и много да обичаш това, което правиш, за да успееш да направиш каквото и да било.
Феновете също не трябва да забравят да подкрепят това нещо, защото бандите разчитат на тях. Публиката ни е малко капризна като цяло, но все пак се радвам, че една част от нея наистина си дава сметка какво се случва в България.

Мартин: Много се радвам обаче, че сега с другите групи сме заедно като приятели и като колеги, защото преди няколко години имаше една омраза между бандите. Нито едните свирят някъде, нито другите, обаче помежду си имат вражда. В момента хората са много по-приятелски настроени.

Васил: Това е нещото, което никога не трябва да изчезва. Това е най-важното, което ни държи общо взето.

Мартин: А в крайна сметка е важна музиката и какво ти носи тя, защото това е универсален език за общуване.

Васил: Да, чувството от музиката. Не е важно какъв си, как изглеждаш, дали свириш чак толкова добре, дали си изфалшивил два тона, докато си пял, дали китариста е сбъркал нещо или касите на барабаниста не били равни на еди кой си такт. Важното е, когато си тръгнеш от лайфа, да си кажеш „Ебати, беше супер готино". Както за музикантите, така и за публиката.



Премиерата на "A bottle of friends" ще бъде на 22 октомври в клуб R.B.F. (бул. "Макгахан" № 42 ).