Stand.bg

Второто представление на испанеца Икер Гомес отново разхвърли публиката в собствените им мисли, разбирания и чудения. Може би вече леко подготвени след „абсурдния" дада спектакъл от предишната вечер, зрителите този път бяха готови на участие или съ-участие, сякаш олекотили себе си в пространството и в предубежденията си.

Те влизаха в залата под звуците на Чайковски от „Лебедово езеро", което даваше някакво предварително знание, някакъв готов образ. А хореографът търсеше именно тази референция в умовете на хората. Той подхвана готовата представа и я хвърляше ту към понятието за истина, ту към идеите за красота и хармония. И ако в „Абсурд" не се очакваше от теб да разбираш, тук нещата се случваха по три пъти, леко разваленият английски на Гомес се натрапваше троично, сякаш за да имаш време да осъзнаеш за какво ти говори и какво ти казва.

Неслучайно спектакълът имаше и три акта, които отчетливо напластяваха смисъла. Гомес в главната роля на лебеда непрекъснато подхвърляше идеи на публиката - разхвърляни бели намачкани листи, които умовете веднага превръщаха в „бели лебеди"; очертано с лента поле, което автоматично заживяваше в главите като езеро, пълно с пречистваща вода, в което нашият жив лебед се хвърляше „без логика и мисъл".

На видео екран се редуваха образи на исторически фигури и политически диктатори - „всичките лъжци на света".  През цялото време Лебедът изграждаше представи и ги разрушаваше с крясъци. Неспиращи въпроси, търсещи верен или грешен отговор, активизираха зрителите, само за да бъдат опровергани, да им се покаже колко голяма сила имат изкуствено създадените представи, с които живеем.

Малката цигуларка, която беше музикален фон до този момент, затанцува и запя „Всички лебеди са бели" някак си по детски невинно. Лековерната публика отново беше излъгана да вярва. Прожектор осветяваше хартиена фигурка на лебед пред микрофон в зелено, синьо, лилаво, оранжево, докато той разказваше истории на испански. Тези, които не разбираха езика, имаха свободата да изпълнят с личен смисъл непознатите за тях думи. И тук разбираме, защо този спектакъл на Гомес се вписва толкова добре в темата на тазгодишния Sofia Dance Week, темата за Другостта. Как можеш да си сигурен, че всички лебеди са бели?!

Красотата на различното преминава в хармонията на танца в последното действие. Видеостената е превзета от анимиран и леко скован образ на танцьорка, която постепенно се разлива в плавни красиви движения. От анимация тя оживява, за да събере погледите на публиката и на двамата актьори на сцената. Музиката вече е успокояващо финална.

„Танцът на лебеда" е по-малко танц и повече театър, по-малко актьорско майсторство и повече интерактивност, много експеримент. Спектакълът е онова, с което Икер Гомес се определя като артист - физически театър и видео, тяло и техника.  На моменти се чудиш накъде да гледаш, кой е в главната роля - актьорът или видео образа. Разхвърляните по сцената движения на тялото като основно изразно средство  и допълващото видео сякаш подхващат представите ни, заблужденията ни и ги провокират. Последният въпрос. Art is not yet dead? True or false? Мълчание.

Икер Гомес: Изкуството е средство за комуникация