Stand.bg

Фолкер Шльондорф е едно от най-големите имена в Новата вълна на немското кино. Киношедьовърът му от 1979 г., адаптация на едноименната книга на Гюнтер Грас - „Тенекиеният барабан" - е оставил незаличими следи в спомените на не едно кинопоколение. Носител на "Оскар" и "Златна палма" (за "Тенекиеният барабан"), Шльондорф превърна редица литературни произведения в незабравими филми. Екранизирал е книги на Роберт Музил, Хайнрих Бьол, Мишел Турние, Маргьорит Юрсенар, Марсел Пруст, Макс Фриш. Самият Били Уайлдър е във възторг от неговите филми, засвидетелстван в ласкаво писмо към немския режисьор. Непосредствено след безценната прожекция на режисьорската версия на „Тенекиеният барабан" в рамките на 15-ия София Филм Фест, Шльондорф представи своята автобиография "Светлина, сянка, движение", издадена на български език от изд.Colibri. Един разговор с големия немски режисьор за връзката между изкуствата, за новите надежди, за носталгията по голямото кино, отишло си безвъзвратно.

Вие сте режисьор, за когото връзката между кино и литература винаги е била силна, интензивна. Трудно ли е да намериш тази приемственост между един литературен шедьовър и неговата киноверсия?

Питали са ме често дали не се чувствам като крадец на чужди истории. Истината е, че безкрайно много обичам литературата. Винаги съм намирал себе си в нея. Общувайки с един текст, човек среща себе си или поне част от себе си, или може би някакъв идеал или мечта за самия себе си. Това се случва съвсем естествено, спонтанно. Това донякъде пречи на способността ми да пиша сам, тъй като вече съм намерил нещото, което търся в дадена книга. Днес съм твърде страхлив, за да си позволя риска да филмирам някоя велика литературна творба. Поемайки този риск с „Тенекиеният барабан" преди много години, през цялото време ме раздираха съмнения относно способността ми да пренеса този велик текст в полето на визуалното. Но тогава смелостта надделя.

Ако ви споходи отново подобна смелост, коя творба бихте екранизирали на драго сърце?

Не се осмелявам да мисля за това. Знам, че ако имам шанса, бих заснел наново „Михаел Колхаас" по романа на Хайнрих фон Клайст, който направих през 1969 г. Това е нещо, от което се срамувам (смее се).

Работили сте с множество интернационални творци, френската култура ви е изключително близка, в същото време успявате да бъдете „немски режисьор". Как стои въпросът със собственото чувство за идентичност?

Това е сложен казус. Темата за идентичността е проблематична като цяло. Изтъкан съм от класическото понятие за „немскост", така да се каже. В същото време не съм имал трудности при общуване с други културни общности. Имал съм късмета, а аз винаги съм казвал, че съм щастлив човек, да се чувствам еднакво добре и у дома, и във Франция и в Америка. Навсякъде успявам да намеря част от себе си. Вероятно съм космополит. Чувствам се добре сред другостта. Общувам с нея, интересна ми е, изследвам я, живея с нея.

А как намирате днешната „другост" от гледна точка на опозицията ново-някогашно кино? Споменахте, че в немското кино например липсва онзи обединяващ дух, който е присъствал през 20-ти век.

Ситуацията днес не е много приятна. Аз самият не мога да видя дали има водачи, дали има образци, върху които един млад творец би могъл да се опре при нужда, които гарантират творчески стимул и вдъхновение. Трудно ми е да ги открия. Като че ли вниманието върху камерата или актьорската игра не е толкова наложително, не е условие, нито изискване. В този смисъл съвременното кино като че ли е охладняло. В същото време има много добри млади творци. Нови филми като „The Kids Are Alright" и "Blue Valenitne" говорят за своето време и го правят не от хладно-странична гледна точка. Но като че ли подобни примери са рядкост.

Има ли съвременни режисьори, чиято работа следите с интерес?

Разбира се. Сам Мендес е един от тях. Харесвах много работата на Антъни Мингела, който за съжаление почина. Италианското кино може да се похвали с много добри режисьорски опити като „Il Divo" (2008, на Паоло Сорентино - бел.ред.) и „Vincere" (2009, на Марко Белокио - бел.ред.). Успокоява ме тази мисъл, че има млади надежди. Обезпокоителното е, че става дума по-скоро за индивидуални опити. Липсва общността, сплотеността в гилдията, общият дух, уловил настроението на епохата. Опасявам се, че в един момент нещата ще експлодират. Понятието „национална култура" ще изчезне. Всичко се смесва с всичко друго с несъобразена скорост, което няма как да не заличи различията. А изкуството се храни от тези различия.

В тази връзка какво е отношението ви към технологията, тогава когато тя влияе на изкуството? Говоря за опитите на режисьори като Вернер Херцог и Вим Вендерс да впрегнат 3D-технологията в изкуството си.

Работата на Вендерс е фантастична. Начинът, по който и двамата употребяват възможността на технологиите, е впечатляващ и е изцяло в името на киното, в името на същинското въздействие. Като цяло обаче подобно подсилване на усещанията отнема част от сетивността на зрителя, обездвижва собственото му въображение. С оглед предстоящата прожекция на "Гепардът" на Висконти (случила се вчера в зала 1 на НДК - бел.ред.) си мисля, че времето на "Гепардът", на този тип голямо кино, си отиде. В никакъв случай не искам да бъда песимист, разбира се.

Имате ли любим филм в собствената Ви филмография?

Имам огромни симпатии към „Хомо Фабер", но човек обича всичките си деца (смее се). Любимият ми филм би бил колаж от сцени от всички мои филми. Така няма никой да обидя и подценя. Всяка моя творба е оставила важна след в мен, в живота ми.

Споменахте, че работите над нов проект.

Да, това е филм, който сам написах. Работих над сценария през лятото. Историята е за младежи от времето на 1941 г., но не войната е във фокуса, а по-скоро частната история. Работното заглавие е „Морето на зазоряване", макар и твърде абстрактно. Главната тема ще е тази за послушанието.