Stand.bg

Усещане за Далечния изток - първа част

Пристигнах в Сеул, когато цъфналите вишни трябваше да се увехнали, а магнолиите още срамежливо да изчакват. Но и времето сякаш се движеше в моя объркан ритъм - Фестивалът на вишните беше в разгара си, а тук-таме се появяваха разтворени магнолии, сякаш разказвайки за себе си. От вятъра цветовете падаха като сняг около мен, а летящите топли снежинки играеха на гоненица. Под върволицата от нацъфтели вишни се разстилаше реката Хан и крайбрежният парк, който в топли дни като този оживяваше от колоездачи, семейни разходи и интимни пикници. Наехме си колелета и в продължение на час се състезавахме с вятъра по велосипедните алеи, претъпкани с дезориентирани пешеходци и криволичещи велосипеди. Оттук градът изглежда толкова малък, почти миниатюрен.

Ако корейското суши отрича категорично суровата риба, то не се забелязва никакво притеснение по отношение на суровото месо. Бащата на Джу ни заведе на вечеря в корейски ресторант - барбекю. Събухме обувките си на входа и насядахме на удобни възглавнички на земята около ниска маса с барбекю по средата. Тук трябва да вметна, че в къщата на Джу нямаше нито един стол, а баща й дори спеше на земята (леглото било западно изобретение - добре, че тя е про-западно настроена). И отново към барбекюто - донесоха хиляда малки чинийки с всевъзможни салати, сосове, гарнитури и подправки. Последваха и суровите пържоли, които сами опекохме. Хлябът е много неестествено нещо за Корея, нали имат ориз. Става интересно обаче, когато искаш да си направиш сандвич - на помощ идва листо от маруля, което затваря в себе си цялото желано съдържание.

Пропуснах да спомена, че Джу имаше рожден ден на този ден, затова след барбекюто се впуснахме в нощния живот на Сеул. Той е съсредоточен в един квартал, заобиколен от няколко университета. Там има само малки ресторанти, сгушени галерии, уютни кафенета, оживени барове. Във всеки ресторант в Сеул с влизането ти носят нещо безплатно - прозрачна супа от водорасли, студена сладка супа от тиква, кимчи (най-кореското нещо) - кисело зеле с много подправки. В един от баровете пък ти носят малки изсушени водорасли със соев сос, което е толкова по-креативно от нашите ядки.

Няколко бара, различни хора, нови запознанства, много танци. Любопитно е, че повечето корейци не говорят английски. Ама въобще не говорят. Ако се наложи да попиташ някого на улицата за нещо, си загубен, или ако още не си, той ще те помогне съвсем да се оплетеш. Има и такива, които говорят английски, или си мислят, че говорят... но аз поне не ги разбирах.

Еуфорията завърши в корейско караоке - Norebang (в превод „стая за пеене"). Работи на принципа на хотела - наемаш стая за определено време, която е напълно оборудвана с голям екран, два микрофона и сложна система за избор от стотици песни. На рецепцията може да избираш между няколко вида бира. Блестящо решение на проблема с притеснението от непознати.

Преди да отида в Сеул, бях слушала много за т.нар. любовни мотели - най-накрая ги видях, или поне фасадите им. Джу ми обясни, че тук всички млади живеят с родителите си и ако не са тези хотелчета, са загубени. А ние само си търсим оправдания.

Когато дните вече се размиха в главата ми, се впуснах в shopping - Джу предвидливо ме изпрати сама - разбрах го по-късно. Т.нар. молове представляваха закрити пазари, където няма касови апарати, цените са по договорка и винаги ти правят някакви „отстъпки". Как сме успели да прихванем най-неприятната част от азиатската култура просто не мога да си обясня?! Изнервеното положение все пак се ощастливи с няколко сполучливи покупки. На другия ден корейската ми валута пресъхна, а банките бяха затворили и се наложи да отидем до един открит пазар, където обменят пари. Лутайки се между пъплещи корейци, забелязах множество баби с калкулатори, насядали на земята. Едва по-късно осмислих, че това са „банките в извънработно време". Толкова нелегално и толкова открито.

Следващия ден отново бях сама със себе си. През лабиринти от цъфнали дървета и мирис на пролет, малкият жълт автобус ме заведе до Кулата на Сеул - мястото, което се вижда от всяка една точка на града, и което вижда всичко. На входа момчето ме попита „А вие сама ли сте?", еманципирано отговорих „Да". В следващия момент той ми правеше 10-процентна отстъпка от цената на билета. Еманципацията ми отиде в петите. Разбрах всичко, когато с интерактивен асансьор, обсипан със светлини, се изкачих до последния етаж на кулата. Оказа се, че това е романтично място, изпълнено изключително с двойки. На всичко отгоре навсякъде ме заобикаляха любовни послания по стените и заключени катинарчета с изхвърлени ключове за нечии сърца. Моята единичка набързо хвърли птичи поглед над града и се отправи към среща с моята корейка.

След няколко изгубвания, объркани автобуса и изпуснати спирки, се озовах отново на най-приказното място в Сеул - реката Хан и крайбрежния парк. Тъмната вода сякаш беше успокоила всички препускащи коли и застинали небостъргачи, които красиво оглеждаха светлините си в нея. И аз се успокоих. Нощният град е разсъблечен от напрежение и вече не е толкова срамежлив по азиатски, а широко усмихнат. С Джу се отправихме на разходка с лодка по реката. Приятен глас на микрофон ни въвличаше в историята на всеки мост, под който преминавахме - The bridge of misfortune, The Hangang railroad bridge, Wonhyo bridge, Dongjak bridge - Memorial of the Korean soldjers. Нищо не запомних - само начина, по който вятърът обливаше лицето ми в тези десет секунди, когато се намираш точно под моста и когато въздухът сякаш объркано се оплита в посоката си. Тази разходка по дължината на осветената река и блещукащия град продължи повече от час и за първи път почувствах, че съм видяла нещо от картичките, нещо неописуемо грандиозно.

Последният ми ден в Сеул не беше планиран, колко ободряващо. Малко корейска музика на живо в парка, последна разходка с колело покрай реката, обяд на клечка /наденички, набучени на клечка, покрити с паниран хляб и налепени отгоре пържени картофи/. Тези корейци имат странно отношение към храната - често за закуска ядат супа с ориз или пържени пилешки истории. Бързата им закуска е шатра, опъната по средата на улицата, под нея маса, на която симпатична корейка готви, и пейки около масата за клиентите. И аз свикнах. Вечерята обаче беше „най-живото" ми преживяване в Сеул. В мол от ресторанти /имаше около 70 и всичките бяха пълни/ търсехме картинка на усмихнат октопод. Най-големият специалитет на южнокорейската кухня е живият октопод - всъщност нарязан, но мърдащ още няколко часа след това. Яде се бързо, дъвче се много, защото има опасност да се прикрепи към гърлото и да те задуши. Наистина не може да се опише усещането, а преживяването не може да се забрави.

Времето също ми се усмихна. Развълнува се точно, когато си тръгвах. Джу се пошегува, че съм откраднала слънцето. Вулканът се успокои, небето се отвори, взех си слънцето и след един, два, три, десет...256 часа кацнах на летище София.