Има произведения, където имената са много важни, и то не заради избора им, а защото има имена. Както шахматните фигури си имат имена.

Дани. Сандра. Маргарет. Албърт. Сандра. Албърт. Дани. Маргарет. Алб... И така пермутации докрай. Достойнство на съвременни театрални текстове като „Илюзии" е, че успяват да дадат воля на въображението дори през обичайно охулвания пиетет към схемата. Там, където Аристотел казва, че нещата работят, ако ги направиш по работещия начин, за автори като Иван Вирипаев се появява предизвикателство да хвърли зрителите в процеса на „работа" (по подобие на модерната тенденция в архитектурата да се виждат по фасадите разни винтчета и други „тайни"), да си признае доброволно, че участва в схема и въпреки това накрая да проведе посланието, че всичко е скапано, не работи.

Голямата задача пред Младен Алексиев и неговия екип е била да лавира между безпощадния разказвателен глас, свеждащ човешките отношения до уравнение, което обаче винаги ще страда от наличието на няколко неизвестни, и от друга страна - сантимента на дори бегло прокрадващата се идея за „постоянното в променливия Космос", който лесно би потопил постановката в режима на умилителното и така би я лишил от суровата й документална стойност.

Подходът за лавиране в съдържателен план включва натрупването на хаос (от крайната му точка - смъртта), до степен да оглеждаме с пълно недоверие иначе обикновения сюжет от всички страни, а когато хаосът се настани в салона, тогава стартира изкристализирането на случки. Привидно несвързани и наглед ненужни, след като е ясно, че накрая всички умират (умираме) изтормозени от непостоянство, те постигат целта си - хващат непостоянството от Космоса и го захвърлят там, където няма спасение -  в микронивото на смешните историйки за „пафкане" и извънземни. Ефектът е мигновен, защото в самия край не просто сме приели смъртта като изход, а я очакваме с нетърпение. Идеята за безсмъртие е отчайваща, задушава. Без смърт историите биха продължили, докато всеки не се огледа смутен в тях.

Младен Алексиев е постъпил садистично с актьорите си, отнемайки им възможността да играят като актьори, а знаем какво значи това за един актьор. На моменти сякаш им идва да изкрещят, че искат да бъдат образи, но това не се отразява на отмерената реч през микрофон, дошла някъде отвъд илюзиите и времето. Репликите им дори не съответстват на репликите на Дани, Албърт, Маргарет или Сандра.

От друга страна, може да открием известно противоречие с цялостната концепция за относителност на света около нас, защото в относителен свят не би могло да има хора, човешки лица, призвани да разказват абсолютната истина за относителното. Ако те представляват чист текст и остават напълно непознати като фигури за нас, то тогава защо изобщо им е мизансцен и дори осветление? Насреща на рупорите на чистия текст пък е чистият образ, репликиращ в контури (понякога твърде буквални) върху видеоекран. На него непрофесионални актьори играят четиримата герои само с очи - и тези нефикционални очи говорят повече, отколкото театърът би могъл да изрече.

В битието си на артистичен продукт „Илюзии" е важно утвърждаване на незавсимия театър. Без илюзии. Той е безкомпромисен в своя артистичен подход (избор на екип, сцена, текст), без това да прави езика му „независим" от потенциалните си зрители. Като онези странни нови момчета в класа, които обаче бързо се превръщат във верни приятели.

"Илюзии" от Иван Вирипаев, Театрална работилница "Сфумато"

Превод: Нева Мичева
Режисьор: Младен Алексиев
С участието на: Елена Димитрова, Ирмена Чичикова, Васил Читанов, Стефан А. Щерев
Във видео епизодите: Ваня Михайлова, Юлия Калудова, Русчо Тихов, Христо Буцев, Таня Загорова, Александър Миховски
Сценография, костюми, допълнително видео: Евгения Сърбева
Авторска музика: Калин Николов
Камера: Боряна Пандова, Иван Дончев
Монтаж: Стоян Велинов
Графичен дизайн: What if...

Следващото представление е на 19 септември.