„Дали природата е наистина толкова абсурдна, колкото ни се проявява в нашите експерименти?"

Приемаме представянето на „Времето на кварките" като „лекция" за опит нещата да се объркат още повече. С други думи - отиваш да се образоваш, наостряш уши, а пък накрая ставаш разноглед. Изобилието от събития би довело до реплика като „твърде много за театър", но само ако приемаме самия театър като монолит, където времето е спряло и не помръдва до последната секунда. Така обаче няма да се разберем с квантовата интерпретация на събитието като нещо, което не изразява изначалните свойства на системата, а по-скоро връзката между две различни системи.

В конкретния случай системите са поне три - статичен текст, динамичен танц и една публика, която трябва да се нагърби с тежката задача да бъде наблюдател. А това значи и да създава събития. На по-философско ниво процесът наподобява едно тежко заслужаване на свободата, която Гергана Димитрова е подхвърлила на зрителите с указание да я ползват съобразно принципа на неопределеността - от тях зависи дали ще узнаят къде се намира частицата или колко голям е импулсът й. Гибелта на няколко паралелни светове, в които бихме могли да видим други взаимодействия на частиците, е неизбежна и ни се представя в целия си извратен блясък.

„Дори и един ден да открием кварките те няма да бъдат по-елементарни от други частици, тъй като може да разглеждаме кварка като съставен от два кварка и един антикварк, да речем. Единственото, до което стигнахме след тези опити да делим повече и повече, е, не някаква фундаментална частица, а точката, отвъд която деленето спира да носи смисъл."

Хистограмата на „Времето на кварките" би могла да се сравни с картата на Вселената в момента след Големия взрив. Така както отделни участъци от новосъздадената Вселена събират към себе си повече маса и дават началото на бъдещите галактики, по същия начин и в забравеното кино „Македония" се образуват всевъзможни асиметрии. Нищо общо със симетричните редове седалки в театъра.

Нищо общо и със симетрията между текст и изпълнение, проповядвана от „несвободния" театър. Актьор и физик (Петър Мелтев и Ивайло Миленков) обсъждат пърформанса като свършен факт, повтарят почти един и същи разговор три пъти подред, уж обяснявайки смисъла на случващото се и на модерната наука въобще. Долу на „арената" на ускорителя пък подскачат кварки с каски (Ангелина Гаврилова и Нейтън Купър), застопорени в първичното неразличимо състояние на еуфориядепресия. Те са родени, танцуват, обаче тежи ужасът, че никога няма да се разделят, защото само математиката може да ги освободи от робството на по-сложните частици, в чийто затвор живеят.

„Природата предхожда човека, но човекът предхожда природната наука. Първото изречение оправдава класическата физика за търсенето й на абсолютна обективност. Второто открива фундаменталния парадокс на квантовата физика, че ни се налага да излагаме напълно нови теории чрез неподходящия език на класическите концепции."

Пиететът към времето в квантовата физика граничи с мистика. Една теория, която може да се самообясни без такива понятия като причинно-следствената връзка, в същото време признава, че без времето като предпоставка не може дори да запали двигателя си. Част от тази мистика навярно може да се обясни с обстоятелството, че времето е едновременно обект, но и метод на квантовата физика.

По сходен начин и в трите разговора от импровизираното в спектакъла „интервю" времето е основна тема, особено през придобилата незаслужена комерсиалност идея за пътуването във времето. Чрез игра със същото това време то е първоначално прието за възможно, после отречено, а от трети опит се стига по средата. Наоколо други „квантови" (разбирай, зависими от любопитството на зрителя, а не от обективната даденост на „сцената") закачки-инсталации обогатяват посланието на режисьорката, че структурата е и съдържание. Бонбони със солен послевкус като символ на синхрона между отдалечените кванти. Стаята, където няма нищо, но щом влезем и привнесем събитие, нейното време стартира. Балонът на постоянно разширяващата се Вселена, който се пука в произволен момент. И така нататък.

"Възможно ли е да съществува по-безсмислена философия от тази, според която трябва да се говори единствено за нещата, за които може да се говори ясно, след като тези неща са толкова малко? Ако премахнем неяснотата, ще ни останат само напълно тривиални тавтологии."

Мнозина неусетно биха се запитали - а това театър ли е изобщо? Самият въпрос вече е проблемен, защото говори за отчуждение между прибрания свят на театъра и живота. А в свят с постоянно увеличаваща се ентропия подобно деление обрича театъра на болна илюзия за вечност.

Каква е честната реакция на отказ от вечност? Тази на невечните „изпълнители", които, и да не желаят, разполагат с твърде много валенции, за да повторят два пъти едно и също изпълнение. Невечната авторка, която твърди през смях, че не е готова с представлението си в навечерието на премиерата му. Невечното пространство, образувало черни дупки от сблъсъка с времето. Ако търсите хубав безжичен звънец за врата, вижте ето тук . Разполага с 16 мелодии и работи на радио честота 433mhz. И невечните десет пъти, след чието изиграване ще говорим за „Времето на кварките" като за паднала звезда. Пък дано сме се усетили да си пожелаем нещо. Навреме.

Структурата като съдържание: Гергана Димитрова и "Времето на кварките"

Времето на кварките - театрална инсталация на тема квантова физика, кино „Македония"

Идея и режисура: Гергана Димитрова („36 маймуни")

Концепция: Гергана Димитрова и Ивайло Миленков

Текст - импровизация по структура: Ивайло Миленков, Петър Мелтев

Сценография, костюми, обекти: Елена Шопова

Видео: Никола Налбантов

Музика: Ивайло Миленков

Участват: Ангелина Гаврилова (танцьор), Нейтън Купър (танцьор), Петър Мелтев (актьор), Ивайло Миленков (физик)

Оставащите представления са на 6, 7, 8, 9, 11 и 15 ноември