Срещаме Младен Алексиев в обичайна предпремиерна обстановка на новия му проект - „Илюзии" от Иван Вирипаев. Около него е творчески хаос, грешки за изчистване („по-добре сега, отколкото на премиерата"), но най-вече ентусиазъм, че нещата се случват както трябва. А „както трябва" е толкова по-крехко, колкото по-надълбоко в свободния театър отиваме. Младен не просто е наясно със свободния театър, на чиято асоциация е съосновател, а го защитава самоотвержено... като нещо повече от илюзия.

Иван Вирипаев не е непознат на българската публика, у нас са го поставяли хора като Галин Стоев и Явор Гърдев. Как си обясняваш популярността му?

Вирипаев не е популярен само в България, а в цяла Европа. Подходът му е много директен, а нашето време изисква някои неща да бъдат назовани по-пряко. Другото ценно в работата му е, че, стъпвайки върху документален материал в началото на практиката си, той развива силен усет за принципно невидимите нюанси в отношенията. Моят интерес пък е към смесването на документално и фикция и затова точно тази негова пиеса е предизвикателство за мен.

Доколко може да свържем текста на „Илюзии" с театъра на абсурда. Интересува ли те този прочит?

Всичко може да се свърже с театъра на абсурда, но защо трябва да се прави това?  Лично аз съм изморен от опитите на драматурзи и режисьори у нас да правят нещо-на-абсурда, без да е ясно защо се работи точно в тази парадигма. Театърът на абсурда е ограничен във времето феномен, етап от историята на театъра и не виждам защо трябва да имам по-специален афинитет към него. Отдавна е време да се запознаем с историята на съвременния театър - и изобщо на изпълнителските и визуалните изкуства - и да мислим напред, а не да митологизираме похвати от преди половин век и отгоре.

Текстът на „Илюзии" може да се чете през абсурда, разбира се, може да бъде сравняван с Йонеско - всякакви паралели са добре дошли за осмислянето на едно произведение. Но това важи за всеки текст, тъй като операциите, предлагани от театъра на абсурда, са описани и могат да бъдат прилагани, мултиплицирани, коментирани и в други произведения. В момента по-работещо за мен е да се провокира пряк контакт. Да се търси тънката граница на домогване там, където нещо трябва да бъде казано, защото традиционно бива премълчавано или се избягва да бъде представяно, убягва на представянето. Такива негласни табута и рутина на представянето съществуват.

Можеш ли да ги опишеш?

Едно интересно табу за българския театър е начинът, по който той се осмелява да коментира политическото. Или по-скоро - не се осмелява. Театърът ни се пази от политически коментар и го счита за неуместен и нетеатрален. Това, от една страна, до голяма степен се дължи на обстоятелството, че десетилетия в театъра ни за политически значимото се е говорило иносказателно и чрез метафори поради съществуващата цензура. И сега, когато липсва подобно видимо цензуриращо присъствие, продължават да се прилагат стари стратегии. Другата причина за липсата на осмеляване е дълбоко лицемерната и притворна природа на съвременния ни театър - това важи както за организационните му модели, така и за артистичните му стратегии (ако изобщо те биват поставени на дневен ред). Много рядко някой се осмелява да заеме позиция и да я отстоява. Нямам отговор какво би трябвало да се направи, но в отделните си работи изпитвам границата на допустимото, на това, което може да бъде комуникирано, и това, което не може да бъде. Интересно е как едно нещо, коментирано по определен начин, достига до хората, а по друг начин вече става нечетимо. Играта около тази граница е вълнуваща.

Обратно към пиесата, надявам се, че може да обявим, че финалната реплика е формулирана като въпрос - „не трябва ли да има нещо постоянно?" Намери ли отговор на този въпрос за себе си?

Това е въпрос, който насочва към темата за промяната и за нашите стратегии да се справяме с тази непрестанна промяна: дълбокото човешко желание да се намери устойчивост, върху която да се стъпи. Опитът, доколкото ми е известно, сочи, че такова нещо няма, но по необходимост човек си изобретява опорни точки, за да действа в света. Единственото устойчиво, което мога да допусна, е способността на човек да наблюдава случващото се. Спектакълът не цели да дава отговори, а по-скоро да докосва въпроси като този на финала. Да бъде един партньор за взаимно питане.

Възприемаш ли се като продуктивен режисьор?

Не, изобщо. Но зависи какво имаме предвид под продуктивност. Ако говорим за производителност - не, изобщо. Аз работя бавно и това е естествената ми скорост на работа. От друга страна, постоянно работя и като цяло не издържам да не съм въвлечен в нещо - било мой проект или инициатива на някой друг.

Но как се случва скачането от проект на проект? Трудно ли се освобождаваш?

Колкото и да са разнопосочни проектите, които избирам, те са разходки в едно поле. Описват една и съща територия. Така че лесно се освобождавам от един създаден вече спектакъл, но всъщност не се освобождавам никога изобщо. Както Бланшо казва за самотата на писателя: докато работи по творбата, той се чувства приютен, има свое място в света, а като я завърши, тя го изплюва, изхвърля го и го оставя отвън. И тогава единственото негово спасение е да започне нов текст, нова творба, ново място, където да се приюти. Нещо такова е и при хората, които създават представления.

Но моят хоризонт в момента е този проект, който като всеки независим проект няма гаранции за своето дълголетие. Ситуацията е като с Южния оракул - има поле с три врати, през които трябва да минеш, за да стигнеш до Оракула. Преди да минеш първата врата обаче, не може да стигнеш втората, не може да я заобиколиш. Затова не мога и не искам да предвиждам, преди да видя резултата от срещата на „Илюзии" с публиката. Успехите и неуспехите на спектакъла в неговите намерения ще очертаят хоризонта на следващото начинание.

Като човек, обвързан с каузата на свободния театър, как смяташ, че той трябва да води диалог с институциите?

Така зададен, въпросът отпраща към две различни нива. Независимият театър сам по себе си като изкуство, като артистичен жест, трябва да е максимално самостоятелен - да говори каквото смята за добре. През годините, когато с мои колеги сме се занимавали да въведем и легитимираме понятието „свободен театър", сме говорили с най-различни институции и сме отстоявали самостоятелността на езика му. Когато в страната ни ежедневие е една корумпирана култура, застъпниците на една кауза като тази е добре да спазват дистанция от доминиращите стратегии на институциите. Вярвам в микроорганизационни модели, които имат своя собствена логика и не правят компромиси с нея.

Когато обаче става дума за културни политики и застъпничество, трябва да се владее определен работен език - да се познава нормативната база, функциите на институциите и т.н., за да може да се упражни ефективна намеса. Но това ниво важи по-скоро за хората, решили да се занимават и развиват в полето на културните политики.

Макар свободният театър да е все още недостатъчно развит у нас, представление като „Праехидно" постигна забележителен успех.

Много се радвам, че това стана. Все пак бях част от екипа на „36 маймуни" дълги години и се радвам винаги, когато положените усилия дават плод. В същото време смятам, че трябва да се внимава, такова признание е част от друга устойчива стратегия на властта - да приласкава непокорните, като по този начин ги подкупва. Лесно е да се проследи, че откакто започнахме да настояваме, че има нужда от нов подход към театъра, изведнъж свободни проекти започнаха да бъдат припознавани и това - макар и положителен знак - функционира и като прикрита политика на запушване на устата на целия сектор чрез подкрепа на някой негов представител. Но в крайна сметка и това е добре, защото, дори да се смекчават причините за недоволството на тези проекти, една подобна политика ги популяризира. Оттук на авторите остава да имат едно наум и да поставят под съмнение всякакви награди и оценки.

Искам да те питам и за „Про-текст", който има вече шест издания и стабилно присъствие в общността.

Думата зад това „стабилно присъстие" е отдаденост. Намирам продължителното съществуване на „Про-текст" за най-нормалното нещо, защото той настоява, че театърът може да се случва навсякъде. „Про-текст" има бъдеще, защото е отворен формат и в него може да се експериментира. Той е „за".

А протестите? Как се стигна до тях през погледа на човека, занимаващ се с театър?

Това, което виждам, е енергията на отделни микрообщности, често професионални - на адвокати, природозащитници, журналисти и т.н., работили в своето поле поотделно дълги години, която е достигнала етап на преливане в по-голям съд. Дали тази енергия ще успее да се канализира и дали ще произведе смисъл и ще измести центъра на политическото, предстои да видим. Но самият процес на случване на тази заедност, на акумулирането на настояване в точно този момент е напълно достатъчен. И здравословен. Дори и да създаде проблеми. Защото ожулването на коленете е част от растежа. А нашето безбрежно и безкрайно аполитично детство е илюзия. Колкото по-скоро се освободим от нея, толкова по-добре.

„Илюзии" може да бъде видяна в ТР „Сфумато". Премиерата е на 9 септември. Втора дата за месеца - 19 септември.