Stand.bg

От любов към играта и писането - първа част

От любов към играта и писането - втора част

От любов към играта и писането - трета част

Следиш ли родния спорт и виждаш ли тунел, за светлина не говорим? Като че ли колкото по-рано излезе един състезател навън, толкова по-добре се развива, а това е тъжно...

Много е трудно да отговоря на този болезнен въпрос без да започна да редя досадни, предъвквани до втръсване клишета. Не искам да подхвърлям и дразнещи примери за това как се правят нещата тук.
На всички е ясно, че в момента елитният ни спорт е в състояние на множествена криза и поне според мен за комплексните проблеми няма еднозначни решения. Чувал съм много хора, които започват отговора си на този въпрос с думите: "Проблемът е в това, че...". Истината е че проблемът е в много неща и уравнението е с много неизвестни. Сред променливите, от които зависи неговото решаване, са неща като финансова недостатъчност, разпадане на материалните бази, ерозия на организационни структури и федерации, липса на дългосрочна стратегия, стагнацията в детския спорт, корупция, недалновидност, деградация на образователната система, недостиг на квалификацирани треньорски ресурси и т.н.

Сигурен съм, че и ти, и всеки читател бихте могли да изброите поне още десет разрушителни за родния спорт фактора. С всяка следваща Олимпиада и всяка следваща унизителна футболна квалификация сякаш пропадаме във все по-дълбоко и по-лепкаво блато. Помня как през 1988 г. в Сеул на практика във всеки един олимпийски ден страната ни очакваше поне един медал. Беше разочарование, ако медалът не беше златен. Но днес спортът ни все повече разчита на самотни самураи, изоставени от системата и въоръжени само със собствената си гола амбиция и ограничени ресурси. Какво можем да очакваме от Лондон 2012? Дори най-големите оптимисти трябва да се съгласят, че ситуацията е потискаща. Футболът ни пак се е превърнал в идеален модел за неподражание. Не искам дори да говоря за него. Да, прав си - тъжно е, че нация с огромен спортен потенциaл и впечатляващо минало пропилява генерация след генерация.

Днес, без да подозирате, на улицата сигурно сте се разминали с някой Христо Марков, Петър Киров, Стефка Костадинова. Но тези дормантни, неосъществени спортни герои ще останат завинаги безименни лица на улицата. Някъде веригата е била прекъсната: някой не е натиснал необходимото копче в необходимия момент; някой учител не е казал точната дума; някой немотивиран треньор не е обърнал нужното внимание; някой президент на федерация си е купил мерцедес; някоя площ не е била затревена; някое игрище не е било построено; някой директор не е изгонил продавачите на трева пред училището; някой изтощен родител не е успял да отдели време за детето си и да изгради характера му. Да, такъв е ефектът на българската пеперуда. Много обстоятелства трябва да се стекат в благополучна синергия, за да бъде осъществен потенциалът на един велик спортист.

Питаш дали има светлина в тунела. Още не. В момента има път, спрял пред огромна, скалиста планина. Още няма тунел. Но аз вярвам в способностите на българина. Надеждите ми са свързани със следващата генерация. В много от младите хора у нас виждам нов манталитет, положителна енергия и предприемчивост. Те ще започнат да копаят тунела и на тях разчитам някой ден от него да започне да се процежда светлина. Дано само да доживея да видя какво има от другата страна на планината.

Ти винаги си се съсредоточавал около конкретните личности. Как смятaш - личният пример или отборното мислене са по-важни за изграждането на един шампионски тим? Или двете неща са неделими?

Във великолепната си книга "Свещени обръчи" Фил Джексън бе казал, че баскетболът се превръща в магия в почти неусетени моменти, когато петте играча на игрището функционират на много висока скорост, в абсолютен синхрон, постигайки рядко срещана обща хармония на физическо и интелектуално ниво. За мен взаимоотношението между индивид и отбор винаги е било много интересно. Каква е мистериозната вътрешна динамика създала една идеална амалгама от силни, колоритни и противоречиви личности, какъвто беше да кажем отборът на „Чикаго Булс" от 90-те години? Какво е в основата на тайнствения механизъм, който накара алфа-индивиди като Стоичков, Лечков, Сираков, Балъков и Иванов да започнат да функционират толкова ефикасно не за себе си, а в полза на един единствен мнoгoцилиндров двигател?

Нещата не са толкова елементарни, колкото изглеждат. Големият отбор в повечето случаи е съставен от големи личности, които са в състояние да правят компромиси с вродения във всеки един от нас егоизъм без обаче да изгубят своята индивидуалност. Единство, но не и еднообразност: това е крехък баланс и за да бъде постигнат е нужно щастливото съвпадение на толкова много нестабилни обстоятелства. В повечето случаи силната личност или инстинктивно антагонизира колектива или се опитва да го подчини на себе си. Великият Пийт Маравич, например, играеше невъобразимо - сякаш твореше виртуозна музика между двата коша, но се превърна в трагична фигура, защото бе изпреварил драстично времето си и се бе посветил на спорт, в който концертът не може да бъде завършен, ако не бъде разбран от целия квинтет. Интеграцията между личност и отбор излиза далеч извън рамките на спорта. Успехът на повечето важни житейски начинания зависят не само от нас, а от координираното усилие на група от хора.

Може би затова в момента гледам на новата "супер" формация на „Маями Хийт" не толкова като на баскетболна авантюра, колкото на социален експеримент. Играч и отбор. Личност и общество. Ти го каза: нещата са свързани и едното е функция от другото. Така е и с моите истории - вярно е, че разказвам за конкретни личности и съдби, но крайната цел е е друга. Крайната цел e обобщението... Солото, приятелю, е само част от симфонията.

Имаш ли планове да издадеш нещо ново на „книжен носител"?

Да! Бях много изненадан от интереса към "Отвъд играта". Хубаво е, че толкова много български сърца откриха по нещо за себе си в тези понякога тежки за четене истории, дошли от другата страна на океана. Предишните две книги се изчерпаха напълно и има много сериозен натиск да бъде издадена "Отвъд играта 3". Предполагам, че това ще стане до няколко месеца.

Така и не успях да разбера - кой ти е любимият баскетболен тим?

Още от съвсем малък съм голям привърженик на „Бостън Селтикс" и на тяхната богата традиция, свързана с имена като Pед Ауербах, Боб Кузи, Бил Ръcел, Бъpд, Хавличек и т.н. Винаги съм имал и ще имам слабост към „старите келти" от Бостън и към техния церебрален подход. Но истината е, че любимият ми баскетболен тим е този, който играе любимата ми игра по най-любимия ми начин - като симфоничен оркестър. С годините установих, че съм станал по-голям привърженик на самата игра, отколкото на конкретeн отбор. Баскетболът е в състояние да влезе в ритъм, в красива, почти музикална хармония. Резултатът е прелестен, но това обаче е възможно само тогава, когато всеки играч осъзнае, че отборът е оркестър и всеки изпълнител трябва да подчини таланта си на една и съща композиция. В НБА, особено в началото на века, имаше много отбори, в които всеки бе протегнал пръсти към първата цигулка и всеки свиреше, каквото бе научил, без да обръща внимание на диригента. Затова се наложи да изстрадаме сериозно отдръпване от Лигата, а американците падаха по олимпиади и световни дори от отбори като Пуерто Рико. Струва ми се обаче, че Лигата надрасна този етап и в последните години изживява ренесанс.

Ще се върнеш ли един ден в България за постоянно?

Аз никога не съм си тръгвал.