Stand.bg

Имали ли сте хоби или страст (купуването на обувки не се брои), които до такава степен да са се просмукали в съществото ви, че да са се превърнали във ваша професия, маниер на поведение, начин на живот. Ако отговорът е „да" и се интересувате от спорт, то значи няма начин да не сте чували името Иво Иванов. Той е на „само" няколко хиляди километра от България, но на милиони светлинни години от клишето „спортен журналист". Роден в София, завършил столичната 133-та гимназия, а след това и НСА, специалност „Баскетбол". Преди 21 години Иво заминава да направи магистратурата си в Канзаския университет (катедра „Психология") и оттогава живее в родния град на Уолтър Кронкайт. Всяка година обаче се завръща тук при своето сърце. Прочетете какво си казахме за „Гонзо журналистиката", подкупните медии, обичта към спорта и величието на „Бостън Селтикс"...

В статиите ти често разказваш истории от детството си, пренясаш в един свят „а-ла Труман Капоти"...

Винаги ми е било много трудно да се дистанцирам от историите, които разказвам. Когато съм се опитвал да го правя насила, резултатите неизменно са били катастрофални. Постепенно се примирих с тази своя тенденция и започнах да пиша с убеждението, че една история е в състояние само да спечели, ако разказвачът включи необходимата доза от себе си в нея. По принцип, ако си направил емоционална инвестиция в дадена статия, е невъзможно да останеш невидим между редовете й. Затова и вече не се опитвам да го правя. Има и нещо друго - ако си преживял и видял достатъчно на този свят, събитието или човека, за които разказваш, неизменно провокират нещо от миналото ти... карат го да се събуди. И щом отвори очите си, то неизменно има какво да каже.

Ти спомена Труман Капоти, който безспорно е оказал влияние върху мен и сигурно имаш предвид неговия голям журналистически експеримент "Хладнокръвно". Вярно, че той е дошъл тук в Канзас, за да разследва убийството на семейство Клътър и да напише шедьовъра си, но в моя случай друг автор ми помогна още повече да се освободя от предразсъдъците си. Преди години се натъкнах на статия за конното надбягване „Кентъки Дерби" от 1970 г., написана от Хънтър С. Томпсън. Заинтригуван потънах в безкрайните, лабиринтени подземия на библиотеката на Университета в Канзас и за няколко седмици вдишах всеки ред, които успях да намеря от този автор. Не мога да ти опиша облекчението, което изпитах, когато открих изобретената от Томпсън "Гонзо журналистика" и си дадох сметка, че това, в което винаги съм вярвал, не е аномалия. Когато ти станеш част от историята, героите й придобиват кръв и плът, а пространството, в което тя се развива, напуска страниците и става триизмерно. Не е ли в това магията на писането?! Сигурен съм, че това ангажира читателя и в крайна сметка той оценява подобен подход и е благодарен за него.

Кои спомени от детството ти в България никога няма да избледнеят?

От периода ми в „Руската" гимназия още датират приятелства, които ще останат с мен до края на дните ми. Пак оттам станахме неразделни с Камен Алипиев- Кедъра и след като съсипахме нервите и съкратихме живота на не един учител, продължихме да хулиганстваме в тандем чак до днес. Един от мрачните ми спомени от онова време беше свързан с учителката ми по литература в гимназията Емилия Николова. Тази жена мe ненавиждаше на цитоплазмено ниво. Вярно, че по онова време се интересувах повече от баскетбол отколкото от Димитър Талев, но това което я вбесяваше далеч повече, беше яростният ми нон-конформизъм. Тя настояваше абсолютно всяка наша идея да има увод, развитие и заключение. Горката жена! Беше изключено да бъдa вместен насила в подобна структура и често я карах да изпада в състояния, наподобяващи последните степени на бяс. Аз никога не съм вярвал, че въображението трябва да бъде вкарвано в норми и стабилизирано, и може би когато пиша статия, която се развива отзад напред или в едно-единствено, безумно дъго изречение или в която няма нито един глагол, това е донякъде форма на бунт срещу системата, която се е опитвала да ни вкара в ограничена рамка.

С какво се занимаваш в момента, за кои медии пишеш?

Материалите ми ги публикува местният вестник „Телеграф" в съботното си издание, както и sportal.bg, basketball-bg.com и още няколко online медии. Вече гледам да не пиша всяка седмица. През 2008 г. пишех почти непрекъснато за вестник „7 Дни Спорт", за списанието Тоp Gear и за един от големите американски ежедневници „Канзас Сити Стар". В даден момент си дадох сметка, че на практика пиша без да спирам в главата си. Започнах да се самоизключвам от нещата около мен, които не бяха свързани с даден материал. Не можех да се отделя от историите си и това ме отдалечаваше от всичко останало около мен, включително най-важното - семейството и децата. Реших да се откажа от някои от тези професионални ангажименти, за да не пропусна малките неща, върху които се крепи прелитащият покрай нас живот.

Защо реши да емигрираш и би ли го направил отново днес?

Бил съм на много места по света и все още не съм намерил място, на което да принадлежа повече отколкото на България. Благословени сме с изключитлно парче земя: eдна страна-градина, с омаломощаваща красота, богата култура и турбулентна, мъченическа история. Винаги съм се гордеел и винаги ще се гордея с родината си. На нея дължа толкова много от това, което съм като човек и манталитет. Понякога се натъквам на хора, които се отнасят с пренебрежение към България. Други са загубили спомена за нея. Трети буквално я ненавиждат. Това отношение ме изумява. Има някаква патология в това да се отречеш от мястото, в което си прекарал първите седем години от живота си, където си се формирал и превърнал в мислещ човек. Според мен тези хора просто бъркат понятията: има разлика между държавен апарат и страна.

Как емигрирах ли? Не е имало изпълнително решение или някакъв план. Просто така се стече животът ми. Учене, работа, семейство... и докато разбереш какво става, колата ти е тръгнала по пътя, без дори да намали на някой кръстопът. Съпругата ми е американка, но знаеш ли - минаха години на брак, докато тя най-накрая ме убеди да подам документи за американско гражданство. Направих го чак след като се роди второто ни дете и то най-вече поради съображения, свързани със застраховки, данъци и т.н. Навремето бях написал някъде, че сърцето ми винаги ще ме чака на летище София, където съм го оставил в деня, в който за пръв път се качих на самолета за Америка. Вече от 21 години съм в Щатите, но нито едно лято не съм пропускал да се върна у дома, което е доста многозначително, особено за човек, който мрази да лети. Успях да влюбя и децата си в България, на която те все пак дължат 23 хромозома. Дъщеря ми е на 16 години и е била 17 пъти в България. 10-годишният ми син също не е пропускал, което ме прави много щастлив. За мен е много важно да се връщам в родината, за да заредя батериите си от земята й, да прегърна невероятните си родители, да видя приятелите си и да посетя сърцето си...

Имало ли е моменти, в които ти е идвало да сложиш кръст на професията си и да се пробваш на друго поприще?

Да, когато съм се сблъсквал с непровокирана, необяснима завист и омраза. Нито един ред, който съм написал, не е бил мотивиран от пари - винаги съм се отнасял с огромно уважение към всеки мой колега и нито веднъж не съм казал лоша дума за някого. Винаги съм вярвал в доброто начало и все още не познавам човек, който не бих поздравил на улицата. Но въпреки че съм толкова далеч от всички офисни интриги, инсинуации и глупави браншови междуособици, и аз някак си успях да стана мишена в стрелбището на простотията преди няколко години. Бях изумен, разочаровах се от някои хора, спрях да пиша и насочих вниманието си към други неща, въпреки че все още имах много ненаписани истории, които носех в себе си. Но това вече е минало, за което не си заслужава да се говори. Читателите ме убедиха да намеря форум и да продължа. В крайна сметка те са най-достоверният индикатор и единствената крайна инстанция, която заслужава внимание.

Очаквайте продължение!

Страницата на Иво Иванов