Stand.bg

Парадоксално, а може би напълно оправдано, е, че „Ръкомахане в Спокан" живее толкова повече, колкото повече се пише ЗА нея. Така из медиите ще намерим бомбастични описания за отрязани ръце и влюбени в маймуни хора. Шушукайки помежду си пък, хората виктимизират всяка жертва на насилие и третират героите като маймуни, докато в същото време се борят за правата на животните.

Точно тази невралгична истина ни е заповядана от Явор Гърдев и Мартин Макдона. Заповядана, защото доброволно явно няма как да я приемем. В свят, в който толерантността се е превърнала в нетолерантност, а на кучетата се казва само и единствено „добро куче", но никога „велико куче" или „ужасно куче", най-лесно е да се прави прилично и „професионално" изкуство, което да внимава с интонациите и посланията.

Естествената съпротива на подобно технократско отношение е in-yer-face* театърът на „Спокан". Той е ангажиран и използва скандала като тест за чуждата „толерантност". За да издържим теста, трябва да видим отвъд скандала, а това значи да се преодолее насаденият вече предразсъдък, че начинът на представяне на театъра е по-важен от неговото съдържание и ако той е нелицеприятен, то съдържанието увисва някъде там. Лекотата да товари със съдържание е професионалният занаят на Мартин Макдона.

А лекотата е унасяща. Кармайкъл (Иван Бърнев) настойчиво иска да намери отрязаната си преди години ръка. Поредните приели на шега молбата му са въздухарската двойка Тоби (Павлин Петрунов) и Мерилин (Теодора Духовникова). Тъпа блондинка и „мръсна чернилка", комфортно застопорени в клишето, така че да бълват генерални изводи - любим подход на Макдона. Появява се и суициден наивен рецепционист - Мервин (Леонид Йовчев, безспорното откритие), влюбен в собствената си лудост точно толкова, колкото и Кармайкъл, поради което заключителният им миг на симпатия е най-логичният край на историята.

Ако ви е трудно да си го представите нагледно, имайте предвид, че на Бродуей Кармайкъл се играе от Кристофър Уокън, а Мервин - от Сам Рокуел. Леко и неусетно елементарният сюжет се пълни с най-нормални драматургични решения, по които полепват отровните хапки към всяко обществено приличие.

Лекотата обаче има и друго лице. За режисьор, вдигнал летвата толкова високо, че да вярваме на всяка дума, изказана от актьорите му, Явор Гърдев изпуска на моменти текста по инерцията му и като резултат пасажите са неравностойни. Хванал се в клопката да имитира класически повърхностни жанрове, спектакълът сам се превръща в класически и повърхностен, когато разчита на изпипани „толерантни" трикове, а не на абсурдността на ситуацията.

Двойката явно подпира изпълненията на Бърнев и Йовчев, но въпреки това прекарва на сцената повече време от тях. Самият Бърнев е дълбоко вживян и неузнаваем спрямо епохалното си изпълнение в „Полет над кукувиче гнездо", но не успява да поддържа напрежението около себе си, защото героят на рецепциониста е по-интересен и необясним. Този конфликт се изглажда едва накрая, когато и двамата свалят картите, а злокобната осанка на Кармайкъл е най-сетне смачкана.

В „Забавни игри" Михаел Ханеке се подиграва деликатно на зрителя, като в една от ранните сцени нарочно не му „дава" да види главната героиня гола, но по-нататък, когато са се случили трагични събития, той я „съблича" и можем да й се насладим изцяло, само че тогава вече не искаме, защото моментът не е подходящ.

По същия начин в „Спокан" се смеем на куфара с отрязани ръце, но само докато не разберем, че в него бродят и детски ръчички и те не ни пресекат смеха. За пресичането никой и не отронва дума, след като си тръгне от театъра. Лицемерието обаче се натрупва и избухва - това е проектирано и в спектакъла. Докато ние се забавляваме, други са обладани от обсесиите си и последното, което искат да чуят, е „задръжте си обсесиите и не досаждайте с тях на нашето усмихнато общество".

Както сме свикнали при толкова изискващи постановки, домашното е и за двете страни. За режисьора - да докаже, че същинският ужас не е абсолютният цинизъм на героите, а беззъбото „anything goes", което ще приеме дори подобен цинизъм, макар и с погнуса. За зрителите - че в ерата на визуалния тероризъм могат да бъдат разтърсени не от визията и нейната лекота, а от съдържанието.

* Оксфордският речник на английския език (1998 г.) дефинира течението като „Безочливо агресивно или провокативно, невъзможно да бъде игнорирано или избегнато". От речника на Колинс добавят само „конфронтационен" .

Ръкомахане в Спокан от Мартин Макдона, Народен театър

19 ноември 2011

Постановка: Явор Гърдев

Превод: Жозеф Бенатов

Сценография: Даниела Олег Ляхова

Музика: Калин Николов

С участието на: Иван Бърнев, Леонид Йовчев, Павлин Петрунов, Теодора Духовникова