Stand.bg

Най-трудно се говори за това, което не може да се побере в думата. Езикът представлява тясно пространство, когато любовта пожелае да се засели в него.

Любовта е многоизмерна, многостранна, многозначна. Като че ли всичко за нея е казано, изговорено, но в същото време е сякаш непосилно нейното изречение да бъде довършено.

Любовта е като безцелно тичане в кръг, всяка следваща обиколка усилва чувството. Любовта оправдава лудостта на човека. Сам или изоставен, объркан или наранен, попаднал под любовната омая, той се захлупва в старото кресло, за да се скрие от нея, за да я забрави, за да отдели съзнанието си от околния свят и да остане сам самин с любовта.

Любовта е гняв и ярост, побрани в яростното подмятане на палтото.

Любовта е с цвета на кръвта. Червена любовна вълна застила всичко, за да се свие като огромно сърце в някой усамотен ъгъл.

Любовта е лелеяна и желана. Тя е копнеж, мечтание, което преобразява света и човека. Тя е топла, плаха, наелектризираща. Сърцето се разпуква като коруба, защото не можа да я побере в себе си.

Но тя е и унищожителна. След нея от чадъра е останал просто метален скелет, към който са прикрепени балони в пастелни цветове, напомнящи изначалната чистота и детската крехкост на чувството.

Любовта изправя човека пред крайности - убийство например. И тя е може би съвършеното алиби за несъвършени дела.

Неизброими са проявленията на любовта. Архетипни сцени из „историята" на това чувство се разпиляха като прах на сцената на Софийската опера. Като прах, а не като порой. Нежността бе съхранена дори и в случаите на безпощадна, деструктивна любов.

Спектакълът на Жоел Бувие редуваше своеобразни кино-сцени с като че ли откъси от театрална пиеса, а основно изразно средство бе танцът. Имаше болка, печал, радост, вълшебство.

Вкусовете на любовта никога не са константа. Осемте танцьора се сливаха с различните лица на чувството, на моменти сами, понякога заедно. И след края на последния танц остана усещането за толкова други липсващи образи.

Но любовта не може да се помести в изброимото. Тя не е завършена фраза. Тя е винаги близка, но винаги далечна, вечноизплъзваща се и бягаща от точката.