Stand.bg

Преди полето на изкуството бе строго структурирано - като пирамида, чийто връх бе един. Днес ставаме свидетели на разпадането на тази структура. Едно всевластващо безпокойство руши йерархиите в света на изкуството. Пирамидата е застрашена от мощна пясъчна буря.

Днес Барак Обама и Лейди Гага се радват на еднаква популярност. Политика и поп музика са разбирани като част от една и съща лига. Подобна е ситуацията и при изкуството. Бих искал да нарека случващото се с термина „ко-хабитация".

По времето на Джорджо Вазари (1511-1574), който полага основите на историята на изкуството с книгата си „Жизнеописания на най-известните живописци, ваятели и архитекти"  от 1550 г., папата и аристократите заемат върха на споменатата пирамида.

През 60-те и 70-те критици като David Sylvester, Clement Greenberg, Germano Celant добиват изключителна известност. Паралелно с тях хора като Leo Castelli, Ileana Sonnabend, Yvon Lambert, Anthony D'Offay конструират влиятелната фигура на галериста. Образът на куратора също си проправя път в изкуството - Harald Szeeman, Lucy Lippard, Pontus Hultén. През 90-те тези персони се сдобиват с авторитет. Галеристът се превръща в търговец, а организаторът на изложби мутира в куратор.

Самото произведение на изкуството става зависимо от няколко важни процеса. То е обект на договаряне, на добра или лоша галерийна/кураторска политика, разменна монета между отделни „играчи".

Творецът вече не е основната фигура, над чието благоденствие и просперитет бдят арт-институции, галеристи, колекционери, куратори. Всичко попада в плен на „ко-хабитацията" или съвместното съществуване на отделни групи без наличие на йерархия.

Особено показателно за моята теория е изкуството на Fia Backstrom. Тя пише теория, пише критика, композира музика и излага свои проекти в жилището си под „лейбъла" - „Продукция-на-Fia-Backstrom". Тя е може би единственият съвременен творец, който оперира с т.нар. „релационна естетика", критикувайки я в същото време.

Същестуват и артисти, които много напомнят на феномена „teenage sensations" в поп музиката. Зад имената на "фикционални" артисти като Claire Fontaine, Reena Spaulings, Lucie Fontaine, Donelle Woolford стоят екипи от продуценти, мениджъри, стилисти. Роли и длъжности неумолимо се смесват едни с други, а компетентността е качество с размита стойност. Артистът се скрива зад маската на фантома. Той е или анонимен или представлява „сбор" от усилията на своя отбор.

В новия арт-свят музеи и художници функционират като галерии, а колекционерите са много по-смели от музеите. Затова, ако искаме да разбираме сложното и фрагментарно поле на визуалните изкуства, трябва да се придържаме към някои правила.

Първо - трябва да възприемаме изкуството от антийерархична гледна точка. Художници, критици, изкуствоведи, галерии, музеи, куратори, колекционери са равнопоставени „актьори" в една и съща „пиеса".

Второ - художествената практика има нова дефиниция.  Артистът вече не е просто и само създател на една творба. Той е „културен предприемач" - пише теория и/или критика, има галерия, курира изложби, колекционира.

И трето - целият дискурс, блуждаещ около произведението на изкуството, вече е въвлечен в него. Идеята, творческият процес, продукцията, презентирането, търговията, разпространението, са базисни елементи от всяка една „work-of-art".

Автор на материала е Nicola Trezzi - редактор на американското списание „Flash Art". Паралелно с това името му се свързва и с групата около Lucie Fontaine. Живее в Ню Йорк и Милано.