Stand.bg

Исках са стана най-добрият писател в света - първа част

Как би описал търсенето на стил, през което премина, след „Окапалата шума" и преди да напишеш „Сто години самота"?

След „Окапалата шума" реших, че да пиша за моето родно село и детството ми всъщност е един вид бягство от това да се изправя лице в лице с реалността и да пиша за политическата ситуация в страната. Бях с грешното впечатление, че се крия зад тази носталгия, за да избягам от случващото се в политиката. По това време връзката между литературата и политическия живот беше широко дискутирана, а аз се опитвах да намаля дистанцията между двете. Тогава влиянието ми идваше от Фокнър, сега е най-вече от Хемингуей. Написах „Няма кой да пише на полковника", „В лош час" и „Погребението на Мама Гранде" горе-долу по едно и също време, затова имат много общи смисли. Действието в тези истории се развива в друго село, различно от това в „Окапалата шума" и „Сто години самота". В това село няма магия. Това е журналистическа литература. Но когато приключих „В лош час", видях, че погледът ми върху нещата отново е грешен. Разбрах, че творбите за детството ми са много по-политически и по-близки до колумбийската реалност, отколкото съм си мислел. След този разказ не писах нищо в продължение на пет години. Имах идея какво винаги съм искал да правя, но нещо липсваше, докато един ден просто не го открих - онзи „звън" в тона на писането, който след това използвах в „Сто години самота". Основаваше се на начина, по който баба ми разказваше нейните истории. Тя говореше за свръхестествени и фантастични неща, но го правеше напълно естествено. Когато открих тона, седнах и писах всеки ден в продължение на 18 месеца.

По какъв начин е изразявала „фантастичното" толкова естествено?

Най-важното беше изразът на лицето й. Докато разказваше, тя не сменяше изражението си въобще, и всички бяха много учудени. В предишните си опити да пиша „Сто години самота" се опитвах да разкажа една история, без да вярвам в нея. Открих, че трябва да вярвам в историите, които разказвам и да ги пиша със същото безизразно лице като на баба ми.

Сякаш в тази техника или тон има и някаква журналистическа ценност. Ти описваш привидно фантастични събития с такава прецизност на детайла, че те заживяват в своя собствена реалност. Смяташ ли, че това идва от журналистиката?

Това наистина е журналистически трик, който може да се приложи в литературата. Например, ако кажеш, че в слонове летят в небето, хората няма да ти повярват. Но ако кажеш, че 425 слона летят в небето, те най-вероятно ще ти повярват. „Сто години самота" е пълна с такива трикове, това беше и техниката на баба ми.
Сещам се за една конкретна история - за човека, заобиколен от жълти пеперуди. Когато бях много малък, у нас идваше един електротехник. Беше ми много любопитен, защото винаги носеше колан, с който се закачаше за електрическите стълбове. Баба ми казваше, че всеки път когато идва, той оставя къщата, изпълнена с пеперуди. Когато пишех за това, реших, че ако не кажа, че пеперудите са жълти, хората няма да повярват. Отне ми много време да направя достоверен епизода, в който Ремедиос Красивата отива в рая. Един ден излязох в градината и видях жената, която по онова време идваше да пере вкъщи. Тя простираше чаршафите, а вятърът беше много силен и тя му се караше да не отвява чаршафите. Тогава ми хрумна, че мога да използвам чаршафи за издигането на Ремедиос Красивата в небето. И така го направих истинско. Достоверността е проблем за всеки писател. Всеки може да напише всичко, стига да можеш да го повярваш.

А как се зароди идеята за чумата-безсъница в „Сто години самота"?

Винаги съм имал някакъв странен интерес към чумата, като започнеш от историята за цар Едип. Изучавал съм много средновековни видове чума. Една от любимите ми книги е „Дневник на чумната година" от Даниел Дефо, като една от причините за това е, че Дефо е журналист, но написаното от него звучи като чиста фантазия. Дълги години си мислех, че той е писал за чумната епидемия в Лондон, докато я е наблюдавал. Но после разбрах, че е художествено произведение, защото по време на епидемията Дефо е бил на по-малко от седем години. Чумата в различни форми е една от повтарящите се теми в моите произведения. В „В лош час" чумата са памфлетите. Дълги години мислех, че политическото насилие в Колумбия има същата метафизика като чумата. Преди „Сто години самота" бях използвал чумата, за да убия всички птици в разказа „Един ден след съботата". В „Сто години самота" чумата-безсъница е нещо като литературен трик, тъй като е обратното на сънната чума. В крайна сметка литературата не е нещо друго, а дърводелство.

Какво имаш предвид с тази аналогия?

И двете искат много усилена работа. Да напишеш нещо е почти толкова трудно, колкото да направиш маса. И в двете ти работиш с реалността, материал също толкова твърд като дървото. И двете са изпълнени с трикове и техники. Общо взето много малко магия и много тежка работа. И както Пруст, мисля, е казал - нужни са 10 процента вдъхновение и 90 процента пот. Никога не съм изработвал нещо от дърво, но това е професията, на която се възхищавам най-много, най-вече защото никога не можеш да намериш някой, който да свърши работата вместо теб.

А какво стои зад банановата треска от същия роман? Може би корените на това  се крият в историята на Обединената плодова компания? 

Банановата треска е внимателно моделирана по реалността. Разбира се, и тук съм използвал литературни трикове за неща, които не са доказани от историческа гледна точка. Например масовото клане на площада е напълно реална случка, но въпреки че го писах, базирайки се на свидетелски показания и документи, никога не е било ясно колко хора са загинали. Аз написах, че са 3000, което очевидно е преувеличено. Един от детските ми спомени е как гледам много, много дълъг влак, напускащ плантацията и най-вероятно пълен с банани. Но вместо банани това би могло да са били 3000 тела, които после са захвърлени в морето. Най-учудващото е, че сега и в Конгреса,  и в пресата говорят за 3000 жертви. Подозирам, че голяма част от историята ни е написана именно по този начин. В „Есента на патриарха" диктаторът казва, че не е важно дали е вярно сега, защото някъде в бъдещето ще е вярно. Рано или късно хората започват да вярват повече на писателите отколкото на правителството.

Това прави писателят много могъщ, нали?

Да, аз го усещам и изпитвам страхотно чувство на отговорност. Искам да напиша журналистически материал, който е напълно истинен, но звучи фантастично като „Сто години самота". Колкото повече живея и си спомням неща от миналото, толкова повече си мисля, че връзката между литературата и журналистиката е много близка.

Може би държава, която се отказва от морето си, за да изплати външен дълг, като в „Есента на патриарха"?

Да, това наистина се е случвало. Случвало се е и ще се случва още много пъти. „Есента на патриарха" е изцяло историческо произведение. Да видиш правдоподобностите в реалните факти е работа на журналиста и на писателя, също и на пророка. Проблемът е, че много хора мислят, че аз пиша фантастика, а всъщност съм голям реалист и пиша, според мен, социалистически реализъм.

Базирани ли са образите на диктаторите от романа на реално съществуващи личности? Сякаш има прилики с Франко, Перон и Трухильо.

Във всеки роман всеки герой е колаж от различни хора, които си познавал, за които си чувал или си чел. Аз прочетох всичко, което можах да намеря за латиноамериканските диктатори от миналия век и началото на този. Говорих с много хора, които са преживели диктатурите. Така минаха поне десет години. Когато вече имах ясна идея какъв ще е героят, направих усилие да забравя всичко, което съм чел и чул, за да мога да изобретявам, без да използвам реални ситуации от живота. В един момент осъзнах, че никога не съм живял в диктатура и си помислих, че ако пиша книгата в Испания, ще мога да усетя тази атмосфера. Но се оказа, че атмосферата в Испания на Франко е много по-различна от тази на карибска диктатура. Книгата беше на пауза за около година. нещо липсваше и не бях сигурен какво. Една сутрин просто се събудих и реших, че е най-добре да се върна на Карибите. И се върнахме в Баранкия. Направих изявление пред журналистите, а те си помислиха, че е шега. Заявих, че се връщам, защото съм забравил аромата на гуавата. Точно от това се нуждаех, за да завърша книгата. Пътувах из Карибите и от остров на остров откривах липсващите елементи в романа ми.

Ти често използваш мотива за самотата на властта.

Колкото повече власт имаш, толкова по-трудно е да различаваш кой те лъже и кой не. Когато достигнеш абсолютната власт, изчезва връзката с реалността, а това е най-страшната самота. Един могъщ човек, един диктатор е заобиколен от интереси и от хора, чиято крайна цел е да го изолират от реалността. Всички сили са впрегнати за тази изолация.

А самотата на писателя? Различна ли е?

Има много общо със самотата на властта. Самият опит на писателя да опише реалността често го води към една изкривена представа за нея. В опита си да я трансформира  той може да загуби досега си с нея. Журналистиката е много добър пазител на това. Затова и продължавам да работя като журналист, по този начин не губя контакта с истинския свят. Самотата, която ме заплашваше след „Сто години самота", не беше самотата на писателя, а самотата на славата, което прилича много повече на самотата на властта. Моите приятели ме защитиха от това, винаги мога да разчитам на тях.

Как?

Успях да запазя приятелите си през целия живот. Имам предвид, че не съм спрял да поддържам връзка със старите си приятели  и те ме връщат обратно на земята; те винаги са здраво стъпили на земята, не са известни.

Как започваш? Един от повтарящите се образи в „Есента на патриарха" са кравите в двореца. Това един от първите образи ли е за книгата?

Имам една книга с фотографии. Много пъти съм казвал, че в генезиса на книгите ми винаги има някакво изображение. Първият образ, който имах за „Есента на патриарха" е един много стар човек на изключително луксозно място, пълно с крави, които ядат завесите. Но образът не беше изкристализирал, докато не видях една фотография. Бях в Рим, влязох в една книжарница и започнах да разглеждам фотографски албуми, колекционирам ги. Тогава я видях, перфектната снимка. И знаех как ще изглежда всичко. Аз не съм голям интелектуалец, откривам вдъхновение в ежедневни неща, в живота, а не във велики шедьоври.

Случвало ли ти се романите ти да поемат неочаквани обрати?

Това ми се случваше в началото. В първите разкази, които написах, имах генерална идея за настроението на историята, но се оставях на случайността. Най-добрият съвет, който получих тогава, е, че няма проблем да работя по този начин, когато съм млад, защото имам поток от вдъхновение. Но ако не науча техниката, това ще се превърне в пречка по-късно - тогава вдъхновението няма да го има, а техниката ще компенсира липсата. Ако тогава не се бях научил, сега нямаше да мога да изготвя наративна структура предварително. А структурата е технически проблем - ако не се научиш да го правиш в началото, никога няма да се научиш.

Значи дисциплината е важна за теб?

Не мисля, че можеш да напишеш книга, която си струва, без изключителна дисциплина.

А какво мислиш за изкуствените стимуланти?

Хемингуей е написал нещо, което много ме впечатли - писането за него е като бокса, той се грижи за здравето и за благосъстоянието си. Фокнър има репутация на пияница, но във всяко интервю споделя, че не може да напише и един ред, когато е пиян. Това е имал предвид и Хемингуей. Някои „лоши" читатели са ме питали дали съм бил дрогиран, докато съм писал някои от произведенията си. Това само показва, че те нямат представа нито от литература, нито от наркотици. За да си добър писател, трябва да си напълно с всичкия си, съзнанието ти да е чисто във всеки момент от писането, и да си в добро здраве. Аз съм много против онази романтична идея за писането като жертва - колкото по-лоши са икономическите условия и емоционалното състояние, толкова по-добро е писането. Според мен е обратното - трябва да си в много добро физическо и емоционално състояние. „Изгубеното поколение" е разбирало това. Те са били хора, които истински са обичали живота.

Блез Сандрар е казал, че писането е привилегия в сравнение с повечето професии и че писателите преувеличават своето страдание. Ти какво смяташ?

Според мен писането е много трудно, както и много други професии. Истинската привилегия е да работиш нещо, което обичаш. Аз мисля, че съм крайно изискващ от себе си и от другите, защото не мога да толерирам грешките; привилегия е да доведеш нещо до перфектност. Вярно е, че често писателите са мегаломани и смятат, че те са центърът на вселената и съвестта на обществото. Но това, което ме впечатлява, е добре свършената работа. Всеки път, когато пътувам със самолет, съм щастлив, знаейки, че пилотите са по-добри пилоти отколкото съм аз като писател.

Къде работиш най-добре? Имаш ли работен график?

Когато станах професионален писател, най-големият ми проблем беше графикът. Да си журналист означава да работиш вечер. Когато започнах да пиша на „пълно работно време", бях на 40 години, пишех само от 9.00 до 14.00 часа, когато синовете ми се връщаха от училище. Тъй като бях свикнал да работя много, се чувствах виновен, че работя само сутрин. Опитах се да работя и следобед, но открих, че написаното тогава се нуждаеше от пренаписване на сутринта. Затова реших, че ще работя само до 14.00 часа и няма да правя нищо друго. Следобед си правех срещи, давах интервюта и каквото друго изникне. Друг проблем, който имам, е, че мога да работя само в позната обстановка. Не можех да пиша по хотели, в стаи под наем или с пишещи машини под наем. Това е проблем, защото не мога да пиша, когато пътувам. Естествено, човек винаги се опитва да си намира причини да работи по-малко.  Затова условията, които сам поставяш на себе си, стават все по-трудни. А се надяваш на вдъхновение независимо от обстоятелствата. Това е широко изследвано от романтиците. Убеден съм, че съществува някакво специално състояние на ума и когато попаднеш в него, можеш да пишеш с лекота и нещата просто се леят. Всичките оправдания - че можеш да пишеш само в дома си, например - изчезват. Този момент и това състояние на ума сякаш идват сами, когато откриеш точната тема и точния подход към нея. Трябва да е нещо, което наистина харесваш, защото няма по-лоша работа от това да правиш нещо, което не харесваш.

Едно от най-трудните неща е първият параграф. Прекарвал съм месеци над първия параграф, но когато го напиша, останалото идва много лесно. В първия параграф ти решаваш повечето от проблемите с книгата. Дефинираш темата, стила и тона. Поне в моя случай първият параграф е като мостра на цялата книга. Затова и да напишеш книга с кратки разкази е много по-трудно, отколкото да напишеш роман. С всяка следваща история трябва да започнеш отначало.

Намираш ли вдъхновение в сънищата?

В началото обръщах голямо внимание на това, което сънувам. Но след това осъзнах, че най-голямото вдъхновение е самият живот, а сънищата са само малка част от потока на живота. Различните идеи за сънищата и тяхната интерпретация е много интересна за мен тема, което се отразява в работите ми. Аз ги разглеждам като част от живота, реалността обаче е много по-богата на смисъл. Може би просто имам скучни сънища.

Очаквайте продължение...