Stand.bg

В Латинска Америка е известен като Габо, а за всички останали той е Габриел Гарсия Маркес - колумбийски писател, сценарист и журналист, смятан за един от най-значимите автори на XX в. През 1982 г. той получава Нобелава награда за литература и е най-ранният носител на престижното отличие, който все още е сред живите. Желанието и стремежът му да направлява сам образованието и живота си го карат да изостави правото заради кариера в журналистиката. Автор е на много нехудожествени текстове и кратки разкази, но става най-известен с романите си „Сто години самота" (1967 г.) и „Любов по време на холера" (1985 г.). Произведенията му предизвикват невероятни реакции сред критиците и постигат страхотен комерсиален успех,  а с творбите си той популяризира литературния жанр магически реализъм, който използва магически елементи и събития в  реалистични ситуации, и се превръща в най-известния му представител. Едно интервю-мечта от 1981 г. за любовта на Маркес към журналистиката и писането.

Какво е чувството отново да си журналист, след като толкова дълго време си писал романи? Може би подхождаш с различно око или различно чувство?

Винаги съм бил убеден, че моето професионално призвание всъщност е журналистиката. Това, което не харесвах в професията преди, бяха условията на работа. Трябваше да пренасочвам мислите и идеите си в интерес на вестника. Сега съм се утвърдил като писател и съм достигнал финансова независимост, което ми позволя сам да избирам темите, за които да пиша, и свободно да изразявам идеите си. Изпитвам невероятно удоволствие от това да напиша страхотен журналистически материал.

Какво за теб е страхотен журналистически материал?

„Hiroshima" от Джон Херси e изключителна статия. (публикувана в брой от 31 август, 1946 г. на списание The New Yorker, една година след пускането на атомна бомба над Хирошима; скоро след това е издадена и като книга - бел.ред.)

Има ли някоя история, която искаш да отразиш?

Много са и вече съм писал за някои от тях. Писал съм за Португалия, Куба, Ангола и Виетнам. Имам желание да напиша материал за Полша. Мисля си, че ако успея да опиша какво се случва там сега, ще се получи една много важна история. Но в момента в Полша е много студено, а аз съм журналист, който харесва комфорта.

Смяташ ли, че романът може да постигне неща, които са недостижими за журналистиката?

Не, не смятам, че има някаква разлика. Източниците са същите, материалът е същият, ресурсите и езикът са същите. „Дневник на чумната година" от Даниел Дефо е страхотен роман, а „Hiroshima" е страхотен журналистически материал.

Мислиш ли, че журналистът и писателят носят различна отговорност в балансирането на истина и въображение?

В журналистиката само един неверен факт компрометира цялата статия. В художествената творба е обратното - един истинен факт легитимира цялото произведение. Има само една разлика и тя се крие в отдадеността на автора. Романистът може да прави каквото си иска, стига да накара хората да му повярват.

В интервюта преди няколко години ти гледаше на годините си като журналист с възхищение от бързината си тогава.

Наистина сега ми е много по-трудно да пиша - и романи, и журналистика. Когато работех във вестници, не се замислях за всяка дума, която пиша, а сега го правя. Докато бях във в-к „El Espectador" в Богота, отразявах поне три истории на седмица, пишех по две-три редакционни бележки всеки ден и ревюта за филми. Тогава, през нощта, когато всички вече се бяха прибрали вкъщи, оставах, за да пиша романите си. Харесваше ми звука на линотипните машини, приличаше ми на дъжд. Ако го нямаше този шум и бях заобиколен от тишина, нямаше да мога да пиша. Сега производителността ми е значително по-малка. В добрите дни работя от 09:00 до към 14-15:00 и успявам да напиша най-много един абзац от 4-5 реда, който обикновено разкъсвам на следващия ден.

Дали промяната е следствие от невероятното приемане на произведенията ти или се корени в нещо политическо?

Всъщност и двете. Самата идея, че пиша за много повече хора, отколкото някога съм си представял, създава у мен някакво чувство за отговорност - литературна и политическа. Намесена е и гордост - не искам да напиша нещо, което не достига до висотата на предишните ми произведения.

Как започна да пишеш?

С рисуване. Още преди да мога да чета или пиша, рисувах комикси в училище и вкъщи. Най-смешното е, сега го осъзнах, че в гимназията имах репутация на писател, а всъщност не бях писал нищо. Ако имаше нужда да се напише памфлет или петиция, винаги избираха мен, защото общото мнение беше, че пиша добре. Когато отидох в колеж , се оказа, че имам много литературен опит, значително по-голям от този на приятелите ми. В университета в Богота създадох много приятелства и познанства, които ме срещнаха със съвременни писатели. Една вечер мой приятел ми даде книга с разкази от Франц Кафка. Върнах се в пансиона, където живеех, и започнах да чета „Метаморфозата". Първото изречение почти ме събори от леглото, бях толкова изненадан. Историята започваше така: „Онази сутрин Грегор Самса се събуди от тревожни сънища, той откри, че се е трансформирал в гигантско насекомо..." Прочетох го и си помислих, че не съм знаел, че е разрешено да се пишат такива неща. Ако знаех, щях да съм започнал да пиша много отдавна. И веднага започнах да пиша разкази. Те бяха крайно интелектуални кратки истории, защото се базираха само на литературния ми опит, все още не бях открил връзката между литературата и живота. Публикуваха ги в литературното приложение към в-к „El Espectador" в Богота и тогава имаха известен успех, може би защото по това време в Колумбия никой не пишеше интелектуални разкази. Темите най-често бяха животът на село и социалният живот, а след първите ми творби ми казаха, че имам влияние от Джойс. (Джеймс Джойс - бел.ред. )

Тогава беше ли чел Джойс?

Не, никога и затова започнах да чета „Одисей". Сдобих се с единственото издание на испански. След това прочетох книгата на английски, както и един много добър френски превод и установих, че испанският превод е бил много лош. Но научих нещо, което ми беше много полезно в бъдещите ми текстове - похватът на вътрешния монолог. По-късно открих тази техника и при Вирджиния Улф и ми хареса как тя я използва по-добре от Джойс. В последствие разбрах, че похватът всъщност е изобретен от анонимния автор на творбата „Lazarillo de Tormes".

А кои са най-ранните ти влияния?

Хората, които наистина ми помогнаха да се откъсна от интелектуалната си нагласа и да се насоча към кратките истории, са писателите от американското „Изгубено поколение". Осъзнах, че тяхната литература има отношение към реалния живот, което липсва в моите разкази. И тогава се случи нещо, което още веднъж затвърди тази нагласа. През април 1948 г. бяха бунтовете Bogotazo - политическият лидер Гайтан беше застрелян и хората в Богота излязоха на масови бунтове по улиците. Когато чух новините, бях в пансиона и тъкмо щях да обядвам. Бързо се отправих към мястото, но вече бяха качили Гайтан в такси и го караха в болницата. Връщах се обратно в пансиона, но хората вече бяха завладели улиците - демонстрираха, плячкосваха магазините и палеха сградите. Присъединих се към тях.
Онази вечер осъзнах в каква страна живея и колко малко общо имат моите истории с реалността. След това бяха принуден да се върна в Баранкия, градчето на Карибите, в което бях израснал, и разбрах, че това е животът, който съм живял, който познавам и за който искам да пиша.  

В началото на 50-те години се случи още нещо, което оказа влияние върху литературните ми тенденции. Майка ми ме помоли да я придружа до Аракатака, където съм роден, и да продадем къщата, в която съм прекарал първите си години. Да се върна в селото за мен беше доста шокиращо, защото бях на 22, а не бях стъпвал там от осемгодишна възраст. Нищо не се беше променило, но се чувствах сякаш не гледам истински селото, а го преживявам все едно го чета. Сякаш всичко, което съм видял, вече беше написано, а аз просто трябваше да седна и да копирам готовия материал и това, което току-що съм прочел. Къщите, хората, спомените - всичко се беше превърнало в литература. Не съм сигурен дали тогава бях чел Фокнър (Уилям Фокнър - бел.ред.) или не, но сега знам, че само техника като неговата би ми позволила да напиша това, което виждах. Атмосферата, декадансът, жегата в селото бяха грубо подобие на това, което чувствах в творбите на Фокнър. Регион с бананови плантации, заселен главно от американци, работещи в компании за плодове - те придаваха на атмосферата усещането, което се открива у писателите от дълбокия юг. Критиците са писали за литературно влияние от Фокнър, но според мен е и съвпадение - просто попаднах на материал, с който трябваше да подходя по същия начин, по който Фокнър се е отнесъл към подобен материал.

След пътуването до селото написах първия си роман „Окапалата шума". Всъщност с мен стана нещо по време на това пътуване - осъзнах, че всичко, което ми се е случило в детството, има литературна стойност, която едва сега оценявах. От момента, в който написах „Окапалата шума", знаех, че искам да съм писател и никой не можеше да ме спре. Единственото нещо, което можех да направя, е да се опитам да съм най-добрият писател в света. Това се случи през 1953 г., но първото си признание получих едва през 1967 г., когато вече бях написал пет от осемте си романа.

Мислиш ли, че това се случва на всички млади писатели - да отричат пред себе си ценността на детството си и собствените си преживявания и да залитат към „интелектуализиране"?

Не, дори смятам, че процесът се случва обратно, но ако трябва да дам съвет на някой млад писател, бих му казал да пише за нещо, което се е случило на него; много е лесно да познаеш дали авторът пише за реална случка от живота си или за нещо, което е прочел или чул. В едно свое стихотворение Пабло Неруда пише: „Господи, помогни ми да не изобретявам, когато пея". Забавлява ме фактът, че най-големите хвалби за моите творби са за въображението, а истината е, че няма и едно изречение в историите ми, което да не се базира на реалността. Проблемът е, че карибската реалност прилича на най-дивото въображение.

За кого пишеше тогава? Коя беше твоята публика?

Написах „Окапалата шума" за моите приятели, които ми помагаха, заемаха ми своите книги и бяха ентусиазирани от работите ми. По принцип мисля, че обикновено наистина пишеш за някой. Когато пиша, аз винаги знам, че еди кой си приятел ще хареса това, на друг приятел ще му допадне този параграф или глава, винаги мисля за конкретни хора. В крайна сметка всички книги са написани за приятелите ти. Проблемът след „Сто години самота" беше, че вече не знаех за кой от всички тези милиони читатели пишех, това ме безпокои и потиска. Сякаш милиони очи са вперени в теб, а ти не знаеш какво си мислят.

Очаквайте продължение...

В Китай платиха $1 милион за правата на "Сто години самота" на Маркес