Най-успешният испаноговорящ певец Хулио Иглесиас ще пее в София на 13 юни в „Арена Армеец".
Ако отговориш правилно на въпроса, може да спечелиш покана за
© Simon Varsano 2011
Преди да започне да режисира Колин Фарел и да печели "Оскар"-и, Мартин Макдона беше „само" най-обещаващият млад европейски драматург, току-що завършил втората си „ирландска" трилогия. Някъде по това време Явор Гърдев не беше „Дзифт", международното признание и всичко останало - може би единствената прилика със сега е, че все още минава за „млад" режисьор у нас, включително по своето горчиво самопризнание.
Това, разбира се, предвещаваше тяхната задочна среща
през 2004 г. Безкрайно талантливи, но все още незасегнати от мащабната свобода,
която се откри за тях след „общия" им спектакъл, и Макдона, и Гърдев можеха
като за последно да си позволят нещо минималистично в изказа и максималистично
в изводите.
Тази дихотомия се
очертава от самото начало. Катурян (Пенко Господинов) присъства отблизо на
кафкиански епизод с негово собствено участие. Без крясъци, само хладни факти -
обвинен е в зловещи престъпления, макар че през посредствения си живот никога
не е представлявал опасност за тоталитарната държава, в която живее и пише
разкази тъй, както умее.
Държавата може да е всяка. Лицата й са типични,
техните действия и реплики - още повече. Ариел (Стоян Радев) и Туполски (Михаил
Мутафов) преповтарят иронично познатата от екшъните формула. Първият е лошото
ченге, издигнало фрустрацията си в императив, вторият е мъдрият следовател,
изпълващ психологически пространството.
Някъде сред тях обикновеният човек,
попаднал в необикновена ситуация, отначало облегнал се на невинността си, постепенно
пропада в клопката от дебелашки думи и жестове. Историята се разтваря - бавно,
но с много ясно заявена посока, разкривайки малки неподозирани детайли -
красиви дори само заради самите себе си.
Оттук пиесата лесно
би могла да изпадне в поучения за баналността на злото и неговата неизбежна
несправедлива победа, за която само изкуството ще напомня след години. Всъщност
нищо подобно - напълно правилно някои медии говорят за „метафизичния възел",
който „Пухеният" заплита така, че да не може да го разплете до самия край.
Катурян, въплътил цялата симпатия отначало, се оказва също жертва на детството си. Литературата, призвана да ни прави по-добри, довежда до още по-голямо извращение. Лошото ченге се оказва „заразено" със съчувствие, докато доброто изпълнява стриктно работата си. Къде тогава е истината? Няма значение, защото прещракването от тема на тема е забележително. Флиртувайки с редица проблеми, Макдона не остава твърде дълго върху нито един. Ако решим да се захванем за политическата сатира („Как може да вярваш на честната дума на полицай от диктаторска държава?"), можем да се задоволим с това обяснение, но в същото време може да си представим текста изобщо да не зависи от него.
Същото важи и
за неизбежния „мета"-елемент, размишляващ над въздействието на литературата
върху живота. Макар той да е засегнат чрез фигурата на Катурян, последният
можеше преспокойно да не е писател и от това пиесата нямаше да звучи по-малко
проницаема. За да не бъде обвинена в замаскирано разчистване на лични сметки,
сатирата трябва да бъде насочена към всичко и всеки - в противен случай нейното
обвинение ще кънти на кухо.
Инстинктът между
всички участници в представлението е завиден - и то не толкова заради
сложността да се държи подобно темпо за толкова дълго, колкото заради лекотата,
с която се играе с езика - ритмично и динамично, като рутинен разпит на
обвиняем.
„Пухеният", както всеки друг опит на Гърдев, е предизвикателство не само към сетивата, но и към поведението на зрителя - той е принуден да преживява отстрани най-ужасните падения на човека, без да има какво да направи, освен да се смее на абсурдния черен хумор. Досущ като удоволствието да чешеш раната, когато те боли най-много. Притесненията, че при „гост-премиерата" на спектакъла на сцената на Театър 199 ще се стигне до неприемливи сценографски решения, бяха оборени. Макар да ни липсва плексигласовият „затвор" във варненската версия, от който можехме да наблюдаваме актьорите, без да ни се натрапва гледна точка, то и сега отчуждението от публиката беше пълно.
Хладната
камерност, постигната от Никола Тороманов, е единственият фон, на който може да
се случи такъв мащабен разпад на няколко объркани психики. И ако по никакъв
начин „Пухеният" не помага да се излекуваме, то поне шансът да разберем какво
ни е и да заживеем с него по-леко, се увеличава.
"Пухеният" от Мартин Макдона, Театър 199
13, 14 ноември 2011
Постановка: Явор Гърдев
Превод: Искра Николова
Сценография: Никола Тороманов
Музика: Калин Николов
С участието на: Пенко Господинов, Михаил Мутафов, Стоян
Радев, Никола Мутафов