Stand.bg

Икер Гомес е танцьор и хореограф, визуален артист и актьор, основател на танцовата компания Digital Video Dance Art и просто един луд испанец. Неговото тяло е начинът му на изразяване, а спектаклите му надскачат разбираемото, обяснимото и просто видимото. Трябва да ги усетиш, да ги почувстваш, не трябва да мислиш и да разбираш. Незабравим разговор с един незабравим артист, който се смее непрекъснато и не може да спре да говори.

Понятието за изкуство днес е много размито и неопределимо. Какво си представяш, когато чуеш думата изкуство? Картина, образ - какво изниква в главата ти?

Този въпрос бихме могли с години да го обсъждаме. Според мен изкуството е прекалено обширно понятие, за да може да се обхване с едно просто определение. Изкуството е средство за комуникация. В днешно време понятието е толкова отворено, че всеки може да прави изкуство. Преди художествените средства са били много скъпи - камерата, боите... А днес можеш да правиш всичко. Преди, за да правиш изкуство, трябва да го видиш от някой майстор, от някой учител. А днес можеш просто да отвориш интернет, да отидеш някъде и да видиш всичко. Това, което искам да направя, е да откъсна думата изкуство и да направя от arte - artesania, което значи занаятчийство. Това, което правя, е много занаятчийско, но каквото и да правя, в него винаги има изкуство.

Ти не си просто танцьор, хореограф или просто визуален артист. В крайна сметка какъв артист си? Като какъв се чувстваш?

Искам да правя физически театър. От малък съм професионален танцьор, но главното ми оръжие за работа е тялото ми. След това съм учил актьорско майсторство и кинематография, и мога да използвам тези различни неща, за да направя нещо мое. Така че това, което правя като артист, е физически театър с кино.

Танцовото изкуство достига нови измерения в твоите представления и по този начин докосва много от сетивата ни едновременно. Това прави ли изкуството ти интерактивно?

Връзката между публиката и актьора е много различна във всеки един спектакъл. Например в „Абсурд" връзката трябва да е много отворена. Това е един пърформанс, който отдава почит на абсурда от началото на този век. Много течения са използвали и продължават да използват този мотив от дадаизма, като цяло абсурдът е третирана тема в изкуството от дълго време. Винаги ме е привличал абсурдът и неговият имагинерен свят на хумора и на всичко абсурдно. Изучавайки дълго време изобразителното изкуство на абсурда, поезията на абсурда, открих, че няма танц на абсурда. Това не може да бъде. Самото дада изкуство е доста провокативно, самото то твърди, че изкуството не съществува. Аз по-скоро искам да отдам почит на изкуството дада толкова години по-късно и по някакъв начин да създам дада танц. В същото време трябваше да съм наясно, че хората, които са живели тогава, не са същите като днес. Затова трябваше да имам предвид, че едно време хората са реагирали по много различен начин, излизайки от Първата световна война. Тяхното дада е било доста по-жестоко. Много неща са се променили оттогава. Самото дада изкуство се е развивало в много малки общества, в кабаре, където човек може да пие, да се забавлява. Сетивата на хората тогава са били много различни, те са очаквали да се случи дада нещо. Сега не можеш да направиш същото и да очакваш, че хората ще се забавляват на това нещо. Освен това сега ние не го правим за малки общества, а ходим по големи сцени и очакваме хората да ни аплодират. Едно време в тези малки общества е съществувал код, който хората са разбирали. Те са могли да прекъсват нещото, което се случва на сцената, да участват, имало е интерактивност. Докато сега е по-различно, тези неща не могат да се случат по същия начин в залата. Но аз мога да правя кратки неща - като да се говори на абсурден несъществуващ език, да се случват някакви неставащи, несъществуващи неща, и хората, въпреки че не става нищо, да започнат да разбират, че става нещо.

Има ли определен начин, по който публиката в залата трябва да се държи, определено поведение?

Във всичките ми творения влагам малко хумор, защото иначе няма смисъл. Темата може да е много значима, концепцията може да е много голяма, или пък не, но трябва да е и смешно. Когато публиката знае, че й е позволено да се смее, тя е по-спокойна и освободена. Обикновено не знаят, особено що се отнася до танца, защото никой не разбира танца. И се случва нещо от типа „Ъъъ, трябва да помисля какъв е смисълът на танца?" Всъщност няма значение, има чувство. Ако го харесаш, значи е хубаво. Аз не разбирам музиката. Слушам музика - или я харесвам, или не, но всичко е в чувството. С танца е същото. Проблемът е, че в танца ти виждаш тела, докато в музиката просто слушаш. Когато започнеш да гледаш, си казваш „Добре, тук ми показват нещо и трябва да го разбера". Аз съм бил танцьор през целия си живот, а сега и хореограф, и за мен това е проблем. Танцът не трябва непременно да бъде разбран. Това не е краят. В крайна сметка моите спектакли са самия мен, а аз се смея непрекъснато.

Обиколил си целия свят с тези представления. Кажи ми за реакциите на различните хора?

Дори в Испания в различните градове е напълно различно. Някои се смеят (уахаха) от началото. А други остават безмълвни от началото до края, напълно тихи (и докато си на сцената си повтаряш - на тях не им харесва, боже, сигурно е ужасно, на тях не им харесва). И на края започват да пляскат. Така че никога не знаеш. Реакцията на хората е тотално различна.

Sofia Dance Week тази година се фокусира върху темата за Другия, за Различния. В „Абсурд" стана ясно, че Другият се свързва с дада и с несъществуващото изкуство. Но как виждаш този Друг в „Танцът на лебеда"?

Трудно ми е да говоря по темата за Другия. Бих могъл да си измисля нещо, но не ми хрумва. Утре ще видим един невероятен, магнетичен, брутален спектакъл, отдаващ почит на „Лебедово езеро".

Това е и следващият ми въпрос. „Танцът на лебеда" сякаш се обръща с хумор към идиличния образ на лебеда от балета. Може би не си харесвал „Лебедово езеро", когато си бил балетист, или има друга причина?

Не е хумористична версия на „Лебедово езеро", нито пък съвременен вариант. Причината не е в това, че не го харесвам. Дълги години съм се занимавал с класически балет, обожавам да ходя на балетни постановки. Просто исках да направя едно творба, в която главният герой да е лебед. Лебедът е символ и метафора и ми позволява да изградя около него един дискурс на сцената. За да го разбереш, трябва да го гледаш. Аз използвам главния герой на лебеда от „Лебедово езеро" като филтър, за да направя един спектакъл, в който зрителят с неговия имагинерен свят, влизайки в залата, вече ще има референция. Всеки е слушал музиката от „Лебедово езеро" - дори и да не го е гледал, знае, че това е една постановка с много лебеди. Това създава един образ, който аз преобръщам, за да създам нов лебед.