Stand.bg

Следваща спирка - Yanar Dag (Янар Даа - Горящата планина). Янар Даа е планина, разположена на полуостров Абшарон на Каспийско море. Поради богатите залежи на природен газ, тънки струйки газ се просмукват през скалите и излизат на повърхността, превръщайки се във впечатляващ огън. Не случайно на това място са процъфтявали религии и ритуали свързани с огъня - като зороастризмът например.

Пристигаме на Янар Даа привечер. Небето е украсено от тънкия сърп на луната и вечерницата. Едва ли има по-подходящо време да се посети Горящата планина. Всичко е озарено от жълто-червените езици на пламъците, които достигат до 3 метра височина. Температурата е висока, не можеш да стоиш дълго много близо до огньовете. Гледката е зашеметяваща - неугасващ огън, излизащ като че ли от недрата на земята! Трудно е да се откъснем от това магическо място, но става късно, а пък сме и изморени - време е да се прибираме. Минаваме през малко селце, или може би това са покрайнините на Баку. Сиво и песъчливо е.

Откритие номер 4: Костюмът е ежедневна дреха, с която мъжете седят по улиците, прибират добитъка, отиват на пазар. Естествено без вратовръзки - риза, панталон и сако. Материите са обикновени, това не са официални костюми.

Прибираме се в Баку - следващия ден ще прекараме в столицата на азерите. Ветровито е, но няма как да останем в хотела, който се намериа съвсем в центъра, на гърба на Музея на литературата (Музея на Низами). Впечатляваща и красива сграда. Прозорците са издължени, с форма, характерна за ислямската архитектура. Синьо-зелена, оранжево-червена мозайка съживява сградата. На фасадата в горната част са поставени големи статуи на литератори. Там е и статуята на Ленин. Веднага срещу музея е статуята на Низами (класик на средновековната персийска литература). От другата страна на улицата е Старият град. Бяло-жълто-песъчливи невисоки сгради - Керван сарай (място, на което са отсядали пътници/търговци и техните животни), джамии, дворецът на ширваншаха (титла на владетел). Джамиите са от ирански тип - еднокуполни с едно широко и късо, в сравнение с османското, минаре (кула на джамия). Улиците са тесни, павирани и чисти. Специални служителя следят за спазване на чистотата. Тесни улички, стари къщи с тераси от ковано желязо, асми.

Стигаме до Мейдан Тауър - кула на брега на морето. Изкачваме се по високите вити каменни стъпала във вътрешността.  Камъкът светлее в полумрака. Точно показвам глава и леко присвивам очи, за да свикна с дневната светлина - целият град е като на длан. И морето, ширнало се до Туркменистан, до Иран. Възприемам го като своеобразен допир до тези далечни страни, това ми доставя особен трепет и удоволствие. В същия момент, в който погледът ми се плъзва по морската шир, еква езан (повик за молитва). Звуците се разнасят по въздуха и се „просват" над града и морето. Успявам да откроя думите и се усмихвам - да, шиизъм на практика. (шиизъм и сунизъм са двете основни направления в исляма). За разлика от сунитския езан, при рецитирането на откриващата, първа сура от Корана (сура Фатиха) наред с Аллах и пророка Мохамед, шиитите прибавят и името на халифа Али. В Азербайджан официално е разпространен шиизмът.

Откритие номер 5: Ислямът в Азербайджан е като християнството в България. Постсъветски тип религия. Е, може би в малко по-малка степен формално. В светска Турция не е трудно да усетиш религията навсякъде, просто витае на улицата, във въздуха. В Азербайджан това го няма - ако искаш религия, отиваш в джамиите, но тук, на улицата, в кафенето, в парка, тяне се е просмукала. Животът е подчинен на някакъв естествен принцип, който регулира отношенията - „Всички сме първо хора, след това идва религията" ми каза млад евреин в бакинската синагога, която посетихме. И юдаизмът тук е като исляма. Това ме караше да се чуствам комфортно. Очароваше ме простота на това отношение.

След обяд с такси отиваме до храма на огъня (Ateshgah), който се намира в покрайнините на Баку. Той представлява религиозен комплекс, построен през 17-18 век и обявен за архитектурно-исторически паметник през 2007 г. Тихо и спокойно е, макар че заедно с нас пристига автобус с френски туристи. Ateshgah е пентагонален комплекс, ограждащ просторен двор. Напомня като идея на Рилския манастир. В центъра на двора вместо църква, както е при нас, има четириъгълна каменна постройка, в чийто център гори отново незагасващ огън. По рисунките, които видяхме, изглежда, че това е било мястото, където са се извършвали своеобразни ритуали от „монасите", ако това определение би могло да се отнесе към служителите на храма. В храма са запазени надписи на санскрит и персийски, които могат да го свържат както с индуизма, така и със зороастризма - и двете разпространение по тези земи, и двете - свързани с огъня.

На четвъртия ден заминаваме за Гандж - град в северозападната част на Азербайджан. Пътуваме около 6 часа. Замалко да срещнем президента - Илхам Алиев, тъй като предстои откриването на някакъв път в тази част на страната. Видяхме само войниците, които охраняваха пътя.

Откритие номер 6: Ако сте били в Турция, няма как да не ви е направило впечатление присъствието на Ататюрк във всяко село, на всяка улица - снимки, плакати... Така е и тук. Не за Ататюрк естествено, а за бившия президент на Азербайджан - Хайдар Алиев. Да, фамилията е една, Хайдар е баща на Илхам. Летището в Баку носи неговото име, улици и площади също. Статуи, плакати и билбордове из цялата страна. Както се шегуваше мой познат (макар и не за Азербайджан - „Там има двама президенти - един жив и един вечно жив".

Един от най-интересните моменти в Ганджа беше посещението ни в стара православна църква. С влизането си виждаме няколко жени - всички с шалове на главите с лице към олтара. Погледът ми е привлечен от една от тях, която се моли по ислямски маниер. Учудвам се. Какво ли пък ще е това? Особен синкретизъм поради ислямската среда? Дори за момент не ми хрумна... Събирам смелост да попитам жената, която работи в църквата. Поглежда ме учудено. „Защото е мюсюлманка." Сега вече аз гледам учудено. Вероятно доловила объркването в погледа ми, продължава: „Бог е един, няма значение къде и как се обръщаме към него". Сега вече съм тотално изумена. Жената го казва със спокоен тон, като че ли това е най-естественото нещо на света. Тази естественост изпълни мислите и усещанията ми. Да, естествено е. Чула разговора ни, към нас се приближава около 40-годишна жена. Подава ни свещи - подарък. Да запалим пред Св. Николай чудотворец и да си пожелаем нещо хубаво. Жената е католичка - германка, женена в Азербайджан. Зачудих се дали и останалите жени не принадлежат към различни религии или вероизповедания. Дали ние не сме единствените православни тук... Напуснахме църквата изумени, с усмивки на лицата.

На връщане към хотела минахме покрай общежития за изселници (internal displaced person е понятието, което се използва за обозначаване на тези хора). Вследствие на конфликта в Нагорни Карабах между Азербайджан и Армения, Армения окупира Нагорни Карабах и голяма част от азербайджанското население е принудено да се изсели. Сградата е отчайваща - напомня блоковете в „Студентски град", но още по-зле. Простори се преплитат над двора с накачени по тях шарени дрехи - блузки, панталони, чорапи.

Последния ден от престоя си в Азербайджан прекарахме в Баку. Безцелно се разхождахме по улиците и се наслаждавахме на красиви фонтани и сгради. Сядахме за кратко да пием чай и да хапнем - лахмаджун или фина питка със зеленила, баклава. Набързо накупихме дребни подаръци за вкъщи - нарове, азер чай, различни сладка, треви против настинка. Най-накрая отиваме и до морето. Още с навлизането в морската градина и преди да сме стигнали широката крайбрежна алея усещаме странна миризма. Нефт. Забелязваме и сондите, извисили скелети насред морето.  

Завързвам разговор с възрастен мъж, който се е загледал натам. „На нефт ли мирише?" - питам с невинно-любознателен поглед. „Да" - отговаря с тъга човекът. Явно перспективата от петродолари не го радва. „Преди години тук имаше плаж... сега в какво се е превърнало...". Веднага пита откъде сме. „От България". Лицето му се озарява от усмивка, а очите му се оживяват. Имал някакви приятели от България преди години, ходил е на Златни пясъци, бил е и в София. Много му харесало. Помни киселите краставчики и зеленчуците, които са внасяли от България. Радостта му, толкова искренна и неприкрита, ме зарежда с положителна енергия и ме окрилява... хубаво е някой да говори с толкова лично отношение и радост за страната ти. Последни усмивки от Баку.

Когато се качихме в таксито за летището, валеше. Гледах през прозореца - сбогувах се с Баку. „Не сте за Нахчиван, нали?" (част от Азербайджан, която в момента е фактически отделена заради окупацията на Нагорни Кабах) - пита добродушно шофьорът. „Не, може би другия път" отвръщам с усмивка и решавам, че ще му оставим бакшиш. Не ни поиска много пари, за да ни закара. Беше естествен, ненатрапчив и доброжелателен.  Беше този, който ни изпровожда от Баку.

Земята на огъня - първа част