Stand.bg

Трябваше да е слънчево. Обаче не - зима, вълци вият в мъглата (и/или полята) и т.н.

Все пак вече беше решено - тръгваме и толкова, всеки е откраднал по два дни, така че да отидем до хижа Изгрев, та барем и нас да ни огрее.

Автобусът беше с трудноопределим цвят, което не е кой знае колко фатално, обаче фактът, че вътре валеше, си беше труден за пренебрегване. Както и да е, поне бяхме седнали на места, където не се процеждаха мазнички капки кондензирана мъгла. Невероятен късмет, несъмнено.

Пристигаме в Чепеларе в приповдигнато настроение - поне сме се отървали от бозавия дъждовен автобус. Иначе облаците бяха захлупили градчето и явно мястото им харесваше, така че едва ли щяха да се махнат скоро. Майната им.

Поне бяхме извън бетонната джунгла, въздухът беше друг, всичко беше друго...колко малко му трябвало на човек...малко колкото интернет връзка, както се оказа. Понеже времето все не стига, ни трябваше нет, за да свалим един файл и да си го работим на топло в хижата. Чепеларе би трябвало да е средно голям град - 15-20 хил. души, или нещо подобно, обаче местата с интернет се оказаха неоткриваеми като бисерна мида в пустинята. Другите ни зарязаха, обясниха ни накъде да вървим, а ние с М. потеглихме като влъхви из града, носейки на местните благата вест, че интернет съществува, а ние го търсим.

След няколко безплодни кръгчета из центъра, който поне се обикаля бързо, помолихме собственика на едно фотостудио за малко да му ползваме компютъра, и той се съгласи. Благословено да е гостоприемството на родопчани...

Свършваме работа, доколкото е възможно, и се понасяме след другите. Търсим хотел Шоки, не, не знам кой му е измислял името. Стигаме до хотела, откъдето се хваща пътят към хижата. Излизаме от града, вървим по асфалтов път, който влиза навътре в планината, според чепеларци след „малко" се стига до моста, където пътят към хижата се отклонява от асфалтовия. По правило човек не трябва да има вяра на мерната единица „малко", особено ако излиза от устите на местните, но пък надеждата умира последна... Както и да е, след 50-ина минути усилно ходене стигаме въпросния мост, който е третият или четвъртият пореден, но поне отбивката си има маркировка - синя.

Най-сетне навлизаме в истинска планина, вървим по коларски път, изкачваме се сравнително бързо, но постепенно. Маркировката е добра, на добре разчетени интервали. Единствено на ключовото място, където пряката пътека към хижата се отбива вдясно от коларския път, нещата са малко неясни, но вероятно при отсъствието на сняг този проблем не съществува. В крайна сметка с помощта на мобилните комуникации се изяснява, че с М. сме се отклонили, но след десетина минути връщане и следотърсачество в снега ситуацията отново е под контрол.

Следва вървене през гората, средно много вървене през средно много гора. Поне времето отчете признаци за подобрение, на няколко пъти и Райчо се показа през облаците, колкото да напомни за съществуването си. На излизане от гората, точно преди билото, спираме за малко хапване и почивка на общо основание. Пак се заоблачава, започна да духа и вятър, така че прекосяването на билото беше относително неприятна задача, но поне става бързо - за 15-20 минути.

Минаваме покрай някаква ловна хижа, отпред има паркирани джипове, а хора с камуфлажни дрехи ни гледат подозрително. Те сигурно знаят какво правят там, докато ние - не. Скриваме се в гората, последно стръмно изкачване, и 10 минути по-късно сме в хижата.

Посреща ни хижарят бай Дан - енергичен и словоохотлив, веднага ни пуска в отопления „ресторант", настаняваме се на най-добрата маса и се отдаваме на пиене на билков чай. Тенджерата е положена върху печката „Чудо", която има чудотворен ефект върху премръзналите крайници. Малко след като влизаме в хижата започва да вали сняг - ненатрапчиво, но отговорно, до сутринта беше натрупало нови 10-ина см.

Вечерта е спокойна и изпълнена с ядене, пиене и говорене, но не непременно в този ред. Бай Дан се оказва интересен събеседник, прекарал целият си живот в разни сфери на туризма - бил е барман, директор на хотели и ресторанти и какво ли още не. Има и някои интересни истории за полякините и чехкините, които навремето идвали по нашето Черноморие, но това е друга тема...

На сутринта времето се е поотпушило и решаваме да тръгнем към Пампорово - червена маркировка, преход от около шест часа при нормално темпо. М. се е сдобила с огромни мазоли от лоши обувки през първия ден, но стиска зъби и върви наравно с всички, без да каже гък...ако има герой в тази история, това със сигурност е тя...

Пътят отново е коларски, само че вече сме набрали височина, хижата е на 1820 м, така че вървим почти хоризонтално, с минимални спускания и качвания. Няма жива душа, а всичко е бяло и чисто като в приказка. Вървим бързо, на няколко места се спираме, за да се порадваме на гледката, открива се хубава видимост към обсерваторията на връх Рожен.

Постепенно застудява, с което спиранията стават все по-кратки и вкочанени, така че бързаме напред. Подсичайки едно било, минаваме покрай скелетите на някакъв огромен комплекс с неясно предназначение. Малко пост-апокалиптична гледка, особено като циментовите плочи са покрити със сняг. Никой не можа да измисли кой и защо може да строи нещо навръх планината, на място до което дори не стига приличен път... Разни хора, разни интеграли, както казвали в Техническия университет.

В ранния следобед стигаме до малка беседка, където пътят се разделя. Отклонението наляво преминава в черен път, който слиза към Чепеларе, надясно се подсича връх Мечи чал и се слиза към Пампорово. Разстоянието е приблизително еднакво, така че тръгваме към Пампорово. Времето започна да се скапва усърдно, отвреме-навреме започваше да прехвърча и сняг.

Точно под Мечи чал минаваме покрай още няколко бетонни скелета с неясно предназначение. След още около час и двайсетина минути ходене влизаме в Пампорово. През последните няколко години комплексът се е променил радикално, като почти не е останала незастроена полянка. Тъй като снегът е твърде малко за ски, няма жива душа, все едно епидемия е натръшкала всичко живо...разминаваме се на два пъти с една жена, която ни гледа лошо, сигурно и тя като нас не можеше да се ориентира кое къде е...

Както и да е, след известно обикаляне стигаме до спирката на автобусите. Точно тогава пристига и автобус от Смолян за София. Шофьорът ни обяснява, че няма места. Оставаме на спирката. Рейсът потегля с мръсна газ, а празните седалки ни махат саркастично за сбогом.

Скриваме се от студа в ресторанта на спирката, следващият рейс е след половин час, достатъчно време за една бира/супа/палачинка или каквото и да е друго. Автобусът се задава с грохот. Натъпкваме се вътре и установяваме, че е същият бозав и течащ звяр, с който се качихме до Чепеларе предния ден. Светът бил малък. Отново окупираме седалките, на които не капе. Само дето валеше и като слязохме в града...