Stand.bg

Градско приключение за приятелството, забавленията и неприятностите, които пораждат сбъднатите мечти. Така съвсем накратко може да се опише дебютният игрален филм на Димитър Коцев - Шошо „Лора от сутрин до вечер", който бе представен на „София филм фест".  Колко е важно да бъдеш сериозен и какво би направил, ако можеш да си пожелаеш всичко?

Шошо от сутрин до вечер?

Не пия кафе. Вече не пуша. Ставам и тръгвам бързо. Гледам да тръгна бързо, за да не се замислям много какво има да се прави. Намислям си предната вечер какво ще правя и го правя на другия ден. Всеки ден отивам на различно място и това е хубавото на работата, с която се занимавам. Една сутрин на запад, една - на изток, другата - на юг. Вечер обичам да излизам с приятели, обичам да съм при семейството си и гледам да редувам двете неща. Нищо интересно.

Първият ти пълнометражен филм е факт. Подскачаш ли от кеф?

Има моменти, в които ще се пръсна от гордост, и то не защото филмът е нещо невероятно, а защото изобщо направих филм по този начин. Съвсем без пари, с главата напред. И сега една година по-късно той е напълно готов, съществува - има звук, картина, продължава час и половина, хората не си тръгват по време на прожекцията.

Всъщност „Лора" е първо твой роман, а после филм. Трудно ли е да режисираш сам себе си?

Ако си даваш ясна представа, че книгата е книга, а филмът е филм и че едното не може да повтори другото, в такъв случай ще ти е доста по-лесно. Ако се опиташ да преведеш всички хубави моменти от книгата в хубави моменти от филма, няма да стане. Филмът разчита много повече на действие, докато в книгата можеш да си позволиш две, три по-съзерцателни страници по средата на действието, да спреш, да помислиш за града, за хората, дори да опишеш някакъв пейзаж. Докато в киното, дори когато описваш пейзажи, нямаш повече от десет секунди, нещо трябва да започне да се случва в този пейзаж. Ние всъщност, тъй като бяхме нискобюджетна продукция... небюджетна продукция по-скоро, нямаме много пейзажи, защото те са лукс. Затова повечето сцени представляват хора, които си говорят и няколко по-шарени епизода. Но в никакъв случай някой, който е чел книгата, не бива да очаква да я види. Това е проблем с екранизацията на всякакви романи и изобщо литература. Все ще се намери някой, който ще каже „Еее, книгата си беше друго".

Във филма има от всичко по малко - крими, смях, приключение. В крайна сметка - комедия или приключенски?

Градско приключение с леко магически моменти.

Сниман е с фотоапарат,  а не с професионална камера. Причината единствено финансова ли е или има отпратка към независимото концептуално кино?

Арт филмите ги снимат на фотоапарат не защото искат, а защото нямат пари. В нашия случай този фотоапарат освен финансовите проблеми ни решаваше и някои, свързани с постановката - снимки в по-тесни пространства, в по-неудобни места. Нещо, което в една продукция със среден бюджет се решава или с декори, или с внимателен подбор на локации. А ние нямахме да избираме прекалено много, защото локациите са там, където ни пуснат. В този смисъл апаратът свърши добра работа.

Как избра Миленита за главната роля?

Започнах да търся Лора и видях много снимки, после видях и каствах няколко актриси, а и не-актриси. Преди три години направихме един фалстарт опит да започнем да го снимаме, тогава по други причини не стана, но вече имах впечатление кои са в краткия списък за ролята. Но сега, преди да започнем да снимаме филма, нямах никакво съмнение, че тя ще играе. В момента, в който стартирах подготовката на филма, й се обадих да направим една проба. След като видях как се държи пред камера, вече нямаше нужда да търся още варианти. Беше ясно - ето я Лора, тя дойде сама, тя е. Тя много прилича на нея като стил на живот. Доста неща може да са спорни във филма, но главната актриса не е едно от тях.

Анимациите във филма са като някакво закачливо намигване и през цялото време сякаш казват на зрителя - нищо не е толкова сериозно, колкото изглежда. Така ли е?

Един приятел ги направи - Тити. Общо взето той работеше, а нощем правеше картинките за филма. Много съм му благодарен, защото това е доста трудна, пипкава работа. Човек като няма пари, става хитър. И много от решенията във филма, които сега изглеждат хитро, всъщност са решения на бедния човек. Те придават цвят и нещо вълнуващо в един филм, в който не можем да си позволим други екстри.

Колко е важно да бъдеш сериозен?

Аз не искам да бъда сериозен. Точно от страх да бъда сериозен съм сложил тези елементи вътре - и диалога, и поведението на героите, и анимацията олекотяват историята и казват „спокойно, не сме чак толкова сериозни, нищо не  е на живот и смърт, ясно е, че всички ще умрем накрая." Сериозният поглед над света е малко надценен, защото най-трудното, а и най-благородното е да погледнеш този живот, който така или иначе е пълен shit, и да успееш да се засмееш на това. Ок, оглеждаме се - да, не е готино. Това, че някой го регистрира, за мен не е интересно. Сериозните хора просто са надценени - като гледа мъдро и мълчи, го мислят за умен, което е странно. С какво Вим Вендерс е по-умен от Роберто Бенини? Според мен с нищо, обаче девет от десет души ще ти кажат Вим Вендерс. Защо? Защото мълчи  и гледа умно. Това се отразява и по фестивали -награждаваните филми обикновено са свързани с драма, много рядко са награждавани такива, които просто поощряват доброто чувство у хората. Не че казвам „дайте да ги награждават тези филм", те си получават своите награди от зрителите. Другите явно нямат няма как да вземат от зрителите, затова ги вземат от фестивалите.

Коя е любимата ти сцена от филма?

Този въпрос никога не са ми го задавали, наистина. Забелязах коя на зрителите е любимата - тази, в която се появява съседката-клюкарка. Това е леля ми, която е гинеколог, но прави жестока роля. Много ми харесва как се получи онази ретроспекция за стария Ковач, който е открил зарчетата, беше забавно да го снимаш - имаше някаква атмосфера, някаква приказка. Беше едно от малкото неща, които можехме да си позволим да бъде кино, все едно е с пари. Сцената с шефката ми също е симпатична - когато Лора си представяше, че ще я убие с шредера. Много ми е приятно, когато тя казва, че може да свърши в някоя болница, пада на дивана и в следващия момент е в една болница наистина. Такива малки неща, които забавляват, а и карат хората да следят действието по-леко, без напрежение и им е интересно. Какво е да гледаш някакъв филм? Ако слушаш някаква история, която ти е интересна, ще й се насладиш - ако не ти е интересна, няма смисъл да я слушаш.

С какво друго се занимаваш в момента?

Снимам реклами, фантазирам си нови проекти. Особено сега след филма добих някаква смелост, че всичко е възможно и имам някакви нови проекти в главата. Иначе обичам да пиша - обикновено кратки нещица за някакви приятели. Гледам да не си пълня ежедневието. До преди няколко години  бях изперкал и бачках адски много, ама безсмислено много. До 12 вечерта, това е безсмислено. И в един момент си дадох сметка - за какво го правя това, за да ми свърши живота, без да разбера. Слава богу, това беше някакъв кратък период - само няколко години. Дадох си сметка, че трябва да си имам моментите на съзерцание, на отпускане, на следобедно кино сам - такива неща, които всъщност са приятните неща в живота. И съм много доволен, че се върнах към тази система, много по-малко пари имам отколкото преди пет години, но като ги имах, не разбирах, така че все едно.

Бил си режисьор на телевизионното предаване„Другата България". Къде е другата България?

Да, пет години, и беше много готино. Другата България е тук, това е ясно, не е в чужбина. Странното е, че тези хора, които живеят навън и си мислят за България, са много повече България и българи, отколкото тези, които живеят тук. От разстоянието те са оценили някакви неща, които ние тук не оценяваме. Странното е, че повечето от тях тъгуват, не се чувстват съвсем добре там - освен децата, които са пораснали там, и за тях това е домът. Обичат да си мислят за България, да се връщат. Беше много странно, емоционално беше всеки път. Виждаш се с най-различни хора и изведнъж ти за тях си България. Много места видяхме, много хора срещнахме. А човек като обиколи света, разбира, че е все едно къде живееш - важното е как живееш.

Филм, който можеш да гледаш до безкрай?

„Среднощно препускане" с Робърт де Ниро. „Тайни и лъжи" мога да гледам безкрай - филмът е велик, много е различен от „Среднощно препускане". Историята е за една негърка, която тръгна да търси майка си и намери една бяла жена, която явно е имала отношения с някакъв негър. Филмът просто е фантастичен, трябва да се гледа. На него рева всеки път като го гледам, безотказно. Като минат две трети от филма, започвам да плача и така до края.
Знаеш ли кой филм е много готин - „Нотинг Хил". Той може да се гледа няколко пъти, но иначе рядко гледам повторно филми.

Режисьор, на който се възхищаваш?

Няколко са. Режисьорът на „Тайни  и лъжи" Майк Лей. Иначе Тери Гилиъм ми е много любим, харесвам снимането на Тони Скот - дори и най-тъпите истории изглеждат хубаво. А от Тери Гилиъм имах специален поздрав вечерта, преди да започна да снимам. Бях си вкъщи и си викам - утре почваме снимки, дали ще стане, какво ще стане, леко притеснен такъв. И пускам телевизора и щракам по каналите. На един канал седи Тери Гилиъм срещу мен  и ми казва следното нещо... той ми го казва на мен, това е ясно. „Когато направих първия си филм, всички казаха „ебати тъпия филм; можеше и да е по-хубав, ама не е много готин; абе става, ама не чак толкова..." обаче вече нямаше никакво значение. Когато направиш първия си филм, няма значение дали той е добър или лош - хората вече вярват, че си режисьор, възприемат те като режисьор и си мислят за теб като за режисьор. Оттук нататък ти си режисьор." Това ми каза той от телевизора. И аз се огледах, загасих телевизора и си легнах. А другото нещо, което видях по един канал - филм, в който баща ми играе режисьор.
Oх, това, което ти разказвам в момента, е малоумно, но е факт. Последният снимачен ден снимахме пред Милена, разделихме се и аз се прибирах. В един момент ми звънна телефонът, Милена се обади да каже „ей, свършихме", нещо такова. И аз се  спрях и видях, че съм пред един плакат „Режисьорът си ти!". Ето такива кретенщини.

Какво ще си пожелаеш, ако имаш и шестте зарчета?

Най-вероятно толкова ще изглупея, че няма да мога дълго време да измисля нищо. Това всъщност е абсурдът на тези шест зарчета - те отварят пред теб толкова голям прозорец от възможности, че ти реално не знаеш какво да го правиш. Сигурно ще оглупея, в един момент може би някакви по-практични неща ще си пожелая, но със сигурност в първия момент няма да знам какво да ги правя. Най-странното е, че не съм се и замислял над това, никога не съм си задавал този въпрос. Ако трябва да направя някакъв извод от филма, той е, че всъщност няма никакво значение дали имаш зарчетата или не. Другите неща, които се случват в живота, хората, с които се срещаш, са много по-важни. Изобщо не трябват зарчета.