Прочуто е проклятието, тегнещо над личността на Михаил Булгаков, може би още от момента, когато му се е наложило да чуе думите „Ало, обажда се Сталин". Родният театър е суеверен и сравнително рядко посяга към негови текстове, а какво остава за компилация, при това поставена не от някой „млад режисьор" на 40 и няколко години, а от почти дебютант.

В този смисъл опитът на Васил Дуев е толкова рискован, колкото само един амбициозен автор може да си позволи. И най-малкото, което заслужава, е да се саморежисира в сцената, където прибира героя си в гардероба, щом последният изпада в своеобразно умопомрачение. Такъв жест напълно отива на Булгаковата творческа биография, кулминираща с пищното символистично пиршество на име „Майсторът и Маргарита", миг преди гардеробът да се затвори.

Във фокуса на „Военновременни видения" обаче са три други текста на руския класик. Още от избора им напира напрежение - от едната страна стоят пиесите „Дните на семейство Турбини" и „Бяг", ангажирани с темата за зората на руското кръвопролитие и класовото противопоставяне през ХХ век, от другата - далеч по-минималистичният и психологичен разказ „Аз убих", поставен самостоятелно от Дуев преди повече от две години. Всъщност, като говорим за „Дните..." и „Бяг" и връщайки се към Сталин, знае се, че неговата реакция тъкмо на тези двете е била противоположна, така че би било интересно да си представим какво би казал за възможното им напълно съвместимо съ-битие.

Руската литература сякаш най-добре умее да превъплъщава ужаса от войната в човешка трагедия и дори на по-високо ниво - да осмисля историята на света като история на хората и тяхната световна тревога. Твърдението, че войната е зло, чиято сянка ще тегне винаги (действието на пиесите се развива между 1918 и 1921 г.), звучи като аларма през цялата постановка, но така и не получаваме отговор как войната може да свърши. Около тази аларма се изгражда казусът за неспособността да усвоим промяната, за чието разбиране далеч не е нужно да бъдем белогвардейци.

Сега бихме се учудили какво толкова злокобно декадентско са привиждали в тези белогвардейци, които Булгаков уж е идеализирал. В крайна сметка те са изобразени на ръба на безнадеждната си и окончателна загуба (в „Бяг" - предимно военна, в „Дните на семейство Турбини" - предимно морална), така че в никой случай не представляват заплаха за победилата класа. Но изглежда, че тъкмо това е и провокацията, която прави текстовете интересни и днес - победените не са митологизирани като герои от друг порядък, те са обикновени хора, чието изкореняване значи да се изкриви болезнено цялата традиция. Болезнено и нехуманно - от онези, чиито лица не виждаме.

В някои моменти обаче и режисьорската намеса се оказва нехуманна. Взаимодействието между героите от различните текстове идва внезапно и рязко, в полуфрагментарен формат. На зрителя се налага да погълне излишните за толкова самодостатъчни думи демонстрации като импровизирания другарски съд или рецитирането на Ахматова и Маяковски в оригинал. Военната стилистика придоби популярност покрай автомата Калашников в „Нощна пеперуда", но там тя съумя да не прекрачва границата и си остана декор за съвсем различни теми.

С финалния боен вик става ясно, че една друга война е започнала - тази на Васил Дуев срещу страхливия театър. Вярваме, че в нея той ще си остане белогвардеецът декадент, дори и да загуби.

Военновременни видения - по Михаил Булгаков, с включени текстове от Ана Ахматова, Владимир Маяковски и „Изкуството на войната" от Сун Дзъ

Спектакъл на Васил Дуев, Ивайло Драгиев, Петко Венелинов, Димитър Николов, Ирмена Чичикова, Димитър Николов и Христо Ушев, със специалното участие на Валентин Ганев - глас

Следващото представление е на 21 ноември в ТР Сфумато.