Stand.bg

Едно време беше лесно да си зрител, да си част от публиката - всичко, което се искаше, е да седиш тихо и ако е възможно да внимаваш. Това не е съвсем така с две от последните летни постановки в театрален Лондон, които добиха крещяща популярност. Хората се молеха, караха се и плетоха какви ли не схеми, за да се сдобият с ограничените билети за събитията. В крайна сметка, тези театрални експерименти обещаваха рядката възможност да раздвижат скованите стереотипи, да объркат и дори унижат зрителите.

Първата постановка "Херцогинята от Малфи" е резултат от сътрудничеството на Английската национална опера и театралната компания Punchdrunk (в превод от англ.: объркан, замаян). Тя е оперна адаптация на трагедия със същото име от английския драматург Джон Уебстър.

Вторият проект със закачливото заглавие "You Me Bum Bum Train" е 40-минутна творба, наричана от своите създатели "пътуване" вместо пиеса. Двете произведения, макар и идейно близки, са почти противоположни по своя ефект.

"You Me Bum Bum Train"  те поставя в светлината на театралните прожектори сред множество актьори, докато "Херцогинята от Малфи" подчертава по вбесяващ и мъчителен начин твоята безпомощност, а може би и вина, като анонимен зрител-воайор. Вариации на тази дихотомия сякаш заливат Лондон това лято, но най-голямото внимание е насочено именно към тези две интерактивни пиеси. Те се превърнаха едва ли не в емблеми на процъфтяващо ново културно движение, което се опитва да преразгледа мястото на публиката в ранния 21 век.

Примери за такъв тип интерактивен театър могат да бъдат открити през 60-те години на миналия век, когато културните общоприетости бяха под тежка обсада. Театрални трупи като Living Theater са известни със своите скандални представления, в които актьори (понякога голи) се прокрадват или втурват в публиката и докосват, сграбчват или разтърсват някои от посетителите. Спонтанността и случайността като противопоставени на репетирания и заучен театър са едновременно метод и призив. Идеята на тези хепънинги е, че може да се случи всичко. Всички ние ще открием първичното у себе си и ще се свържем с околните както никога досега. Дори и да не е приятно, ще бъде красиво.

В продукции като "Bum Bum" и "Малфи" обаче няма нищо спонтанно. Те са педантично репетирани и организирани по подобие на един мюзикъл на Бродуей, който струва 10 млн. долара. Нито пък са създадени с идеята да захвърлят публиката в нови, непознати усещания.

Те просто усилват, отразяват и потвърждават всекидневната реалност на една епоха, управлявана от интерактивни медии, в която информацията е фрагментирана, вниманието ни не може да бъде лесно уловено, а индивидуалната идентичност е непостоянна, непрекъснато променяща се. Неслучайно, посетителите на тези събития са главно между 20 и 30-годишни, защото "Bum Bum" и "Малфи" не могат да бъдат отнесени към предишен опит от други театрални преживявания. Вместо това, в ума изникват YouTube, видео-игри, сърфиране в нета, гледане на телевизия с дистанционно в ръка. 

Но докато в тези случаи ръцете ти са на клавиатурата, при интерактивните театрални постановки ти нямаш никаква власт. Още когато пристигнеш в офисната сграда в Източен Лондон, където се поставя "Bum Bum", трябва да оставиш всичките си вещи - портфейл, мобилен телефон, ключове, пари. Все пак, твоето тяло ще бъде разклатено, подхвърляно, преобръщано надолу с главата в предстоящото пътешествие.

В същото време, ти трябва да се откажеш и от собствената си идентичност и да приемеш нова. "Разсъблечен" от личността си, сядаш в инвалидна количка и те бутат в стая, пълна с актьори, влезли в различни роли. Те ти подават реплики, какво ще кажеш зависи само от теб.

От друга страна, след "Малфи" се чувстваш безсилен, объркан, едновременно изпълнен и изпразнен, дори леко обруганне. И въпреки, че постановката е пример за възможно най-живия театър, тя се доближава и до всекидневното пасивно наблюдава на един свят - разкъсан и разпръснат в множество екрани. Смразяващият намек, уместен за една епоха, давеща се в излишество от образи, е, че колкото и много да вижда, публиката никога няма да знае цялата история.

Автор на материала е Бен Брантли за The New York Times.