Stand.bg

Bon voyage, приятели - първа част

В 9 часа сутринта автогарата на Фуджер е пуста. Няколко спирки, на които има малки табла с разписание и между тях маркирана стоянка за таксиметрови коли. На метри от нея има малка едноетажна постройка с информационен офис. Затворен и празен го заварихме още с пристигането си, но едно от коминчетата на покрива му пуши и някак ни стопля идеята, че мястото не е съвсем безлюдно. В срещуположния край забелязваме автобус. Шофьорката е кокетна жена на около 40, усмихната и дружелюбна. Маневрира по разписанието на спирката. От нея закупуваме и билетите.

Веднага ни прави впечатление чистият и добре затоплен салон вътре, подобен на този в автобуса от Рен до Фуджер. След около 1 ч. и 40 мин. стигаме до някакво френско селце, където трябва да се прекачим на друг автобус за Мон Сен Мишел за още 10-ина минути до крайната ни цел. Директен превоз от Фуджер няма. Затова на връщане ползваме линията Мон Сен Мишел - Рен, откъдето за около 2 часа се придвижваме с влак обратно до Париж.

Сгушваме се на първата седалка и се приготвяме за още мъничко време за сън. Почти се унасям от тихата музика, която звучи, и единствено любопитството за трафика на движение ме държи някак полубудна. Чудя се защо изобщо го споменавам трафика, когато такова явление не съществуваше. Не и в смисъла, в който се ползва за натоварените артерии на големия град. Каква благодат е да се движиш по празни улички, повечето завършващи в кръгово движение, без светофари, без задръствания, без напрежение.

Притварям очи от нахлуващия лъч слънчева светлина и разтеглям неволно устните си в доволна усмивка. На съседната седалка, подпряна на прозореца, Жу спи и не забелязва как през лъча прашинките танцуват около нея във въздуха. Навън сякаш е пролет, раззеленено, светло, усмихнато, шосето е сухо, встрани от него на места все още се забелязват остатъци неразтопен сняг. Областта между тези два града е слабо населена. В по-голямата й част преобладават плоски равнини, превърнати в аграрни (селскостопански и животновъдни) райони и няколко заселени места, предимно самостоятелни ферми или малки селца със средновековни къщи от камък (по форма така характерни за цялата област), залепени една до друга, с високи тесни прозорци и червени балкончета за цвят.

Близо 1 час трябва да изчакаме смяната с другия автобус и решаваме да хапнем в единственото отворено заведение близо до спирката. Френската закуска няма нищо общо със тези, които предлагат други места по Европа - примерно Австрия, Германия, Швейцария, та дори Англия. Представлява няколко вида френски хляб, масло, кроасани, тестени сладки изделия, парченца камембер, 2-3 вида конфитюр, натурален сок, кафе, чай, горещ шоколад, плодове и разните там овесени и други ядки. Не съм изненадана, особено като си спомня и тези в Ница и Сен Тропе.

Заведението на хотела е препълнено и продължават да прииждат хора. Установявам, че с голяма част от тях  явно сме в една посока, когато се събираме на спирката. Почти сме изгубили търпение да достигнем вече Мон Сен Мишел. Замислих се, ако маршрутът ни с Жу беше планиран чрез някакъв морски път, с връзка от Ротердам до тук, макар че не изпитвам особено желание да пътувам по море. Навярно щеше да е голямо предизвикателство. Не бях се и замисляла за мрачната слава на морските авантюристични подстъпи към острова, на който отиваме. Още малко и сивеещият до хоризонта пясъчен бряг, пресякъл хоризонталната равнина на пътя, ми даде отговор без изобщо да съм се запитала от какво настръхва първият поглед на морските хора към това място. Попаднах в съвсем друга реалност.


Бонжур Нормандия, са ва Мон Сейнт Мишел!

Когато достигнете този мистичен гранитен монумент, чийто силует се вижда от мили, е лесно да си представите как нетърпеливите поклонници са се чувствали в дните, когато дълго и трудно пътуване покрай тези страшни брегове най-накрая ги е отвеждало до земята на Мон Сен Мишел, където намират спасение и с радост отдъхват от препятствията по пътя.

Първото впечатление е сякаш сте стигнали пустинята. Морският вятър, завихрил песъчинките по трасето, засилва усещането за подобна атмосфера. Със слизането от автобуса очаквах едва ли не да ги усетя с кожата на лицето и ръцете си, но усещането е само илюзия. Въздухът е кристално чист, ако не броим бензиновите и дизелови изпарения на препълнения паркинг. Оглеждам се за Жу. Наоколо е пълно с туристи, които създават с възклицанията и фотоапаратите си необичайна суматоха. Вливаме се в колоната, образувана от няколко китайски групи и машинално ги следваме към входа, откъдето преминаваме през три порти и излизаме на главната улица на града.

Целият комплекс представлява много по-атрактивна културно-историческа експозиция, отколкото си представях. Той не е завръщане във времето към някакъв полуразрушен град-крепост, достатъчно откъснат от съвремието, където ще се сблъскате с масивни гранитни скали и запазени архитектурни и културни дадености, стоящи неподвижно сякаш за китайските  фотоапарати. Различното е, че в него има кипящ живот. Освен добре развитата туристическа дейност и хотелиерство, в къщите си живеят хора, пред някои от тях има малки зелени градински площи, забелязват се домашни любимци, цветни пердета, пушещи комини, цветя по фасадите, а майсторите - нормандски готвачи, прилагат знанията си пред вас. Магазини, музеи, ресторанти... всички са съобразени с цялостната визия на мястото.

Трудно се разминаваме с оживените туристи по тясната уличка, покрита с калдъръм. Хотелът е двузвезден, както са и останалите хотели на острова или от тази страна "след бариерата" - много приятен, на четири етажа, първите два, от които са ресторанти. Цената на двойна стая за две нощувки, с включена закуска, е към 160 евро. Оставяме куфарите, взимаме набързо душ и изхвърчаме навън по множеството виещи се пътеки от и към върха на тази мистична каменна крепост.

Дали отшелник, заблуден моряк, обикновен посетител или ентусиаст на изкуството, мисля няма човек, попил величието и блясъка на това уникално място в района, който да забрави някога тази скала, превърната в истински чуден скъпоценен камък, за което A. Allais казва: "It is fine there several times a day".

В края на вечерта отделихме доста време да съчетаем вълнуващата ни разходка из старините със съзерцанието на омагьосващия залез, красиво наситен сякаш в готическо кърваво и всевъзможните синьо-сиви отенъци на пясъците наоколо.

В повечето туристически подобни дестинации не е никак трудно да се открият заведенията, предназначени специално за почитатели на местната кулинария. Цените са доста завишени, но влизаме с презумцията, че това не е просто място за хапване, а по-скоро за хора, за които насладата от нормандската кухня е като за ценители изобщо на френската.

Мerci de votre visite la Mere Poulard :)

През 1888 г. архитектът Corroyer, който се заема с реставрирането на Мон Сен Мишел, назначава Annette Boutiaut за главен майстор-готвач на острова. Нейните нормандски рецепти са истински кулинарни изкушения и бързо се превръщат в най-предпочитаните ястия и деликатеси на острова. След време, омъжена вече за Victor Poulard, тя създава - La Mere Poulard, верига ресторанти, които и до днес са запазили интериора, атмосферата и традицията на нормандската кухня, съчетана с фини френски вина.

За една по-специална вечер на този мистично очарователен остров, като тази на св. Валентин, в която празнуваме и моя рожден ден, решихме, че си заслужава да пробваме „de 9 huitres". И аз не разбрах от обясненията на сервитьора какво точно представлява дегустацията на 9 нормандски традиционни морски дара, докато не ми поднесоха огромна чиния с натрошен лед, върху който бяха разположени 9 сурови стриди, ехидно плезейки ми се от големите си черупки. С тях сервираха и чиния с втвърдено, бито масло, резени хляб, лимон и купичка сос. Сосът се оказа обикновен оцет със ситно накълцан чесън в него - като за нашенската шкембе чорба. Предпочетох лимона. 24 евро струваше предизвикателството да се почувствам като в Survivor, хех. Да си призная, едва преглътнах едната, но с малко повече хляб и инат стана:))

Порцията френски сирена - „assortiment fromages", представляваше също толкова огромна чиния със зелена салата и точно три парченца различни сирена на цена 14 евро. Към тях голяма бутилка минерална вода - „Еvian" (друга не се предлагаше) - 7 евро, една „Breizh cola" - 6 евро, „cochon roti" (местен специалитет от месо с олио от трюфели и интересна картофена гарнитура) - 34 евроq и бутилка полусухо бяло вино „Touraine savignon" за 39 евро. Особено внимателен трябва да е изборът с вината, тъй като в ценовата листа той достига до сумата от 470 евро за бутилка.

Може би още в началото трябваше да уточня, че в Нормандия и изобщо в този регион французите не говорят английски, дори и не се опитват, и ако не сте тренирали достатъчно френския, то единственият шанс да се разберете някак си е да владеете поне изразително пантомимата. Тази езикова бариера може да ви създаде куп неудачи, но също така и непредвидено очарователни моменти.

В панорамния ресторант от същата верига - Les Terrasses Poulard, цените са малко по-евтини, колата е 4 евро, френските сирена - 8, виното - 38, минералната вода е 4 евро. Предлагат се и менюта за 18 евро, които включват салата по избор, основно ястие и десерт. Основното ястие тук е по избор измежду три вида, включени в менюто. Препоръчвам да изберете меню за себе си и за човека с вас, което общо ще ви излезе 36 евро - колкото е цената на почти всяко отделно ястие в меню-листа.

Със зелената салата очаквайте да ви сервират и нормандски специалитет, който по вкус много прилича на българска желирана пача, доста лютива при това.  Вероятно верни на една от основните характеристики на френската кухня, която акцентира на "интимната връзка" между храната и виното, нормандците са непредсказуемо изобретателни... Бон Апети! Ооо, Мерси... Ескюзе моа!

На следващата сутрин бързаме да закусим, за да видим изгрева, при който за около час и половина водата се отдръпва навътре, остъпвайки сякаш първата целувка на слънчевите лъчи с пясъците.

Излизаме навън. Градът бавно се разбужда за новия ден. Тишината в ранните часове е нарушена единствено от крясъците на любопитно кръжащи ята птици около върха на манастирския комплекс. В подножието му, встрани от укрепения път-мост, цистерна отмива настилката на двата паркинга след оттеглянето на водата, за да не остават наноси и разни сегменти на повърхността.

Следвам Жу нагоре по стълбите към издадената над морето платформа, от където небето, една идея по-тъмно отпреди час, засиява в лазурносиньо на фона на откриващата се от там чудна панорама. Очаква ни още един прекрасен слънчев ден из културноисторическите наследства на Мон Сен Мишел, за което очаквайте продължението.