Stand.bg

Историята: 1927 г. - Холивуд носи безметежния вихър на забавлението и нищо не предвещава, че поне две революции предстоят да се случат след броени месеци - звукът ще проникне в киното, а Уолстрийт ще рухне. Суперзвездата Джордж Валентин (Жан Дюжарден) обира овации пред погледите на раздразнителната си съпруга (Пенелъпи Ан Милър) и продуцента си (Джон Гуудман). В суматохата около поредната премиера се сблъсква със сияещата Пепи Милър (Беренис Бежо), която, заразена от неговата увереност и чар, се озовава също под светлината на прожекторите.

Звукът идва, крахът на борсата - също, а ролите на двамата се разменят. Разорен, потънал в униние и скептичен относно бъдещето на киното, Джордж е изоставен от жена си, принуден е да напусне голямото си имение и се превръща в халюцинираща сянка на себе си. От друга страна Пепи става една от звездите на говорещите филми, но макар животът й да тръгва във вените на суперзвездата старлетка, никога не забравя човека, когото обича и който я е научил, че ако иска да бъде актриса, трябва да има нещо, което другите нямат.

Резултатът: „Артистът" е навярно единственият филм, който може да си позволи да бъде впечатляващ, без да бъде претенциозен. Напротив, натрапчиво непретенциозен е. Създаден „на електричество", той не опира нито до необикновен сюжет, нито до грандиозни обрати, актьорски ансамбли, оригинални реплики или визуална агресия. Затова пък със съдържание се пълнят думите на героинята на Глория Суонсън от „Сънсет булевард" - „Тогава, по времето на нямото кино, нямахме нужда от диалози, защото имахме лица."  

Лицата говорят много повече и тяхното присъствие компенсира 40-те странички сценарий (Впрочем трябва да се отбележи, че идеята да „чуем" много повече реплики, отколкото показват надписите, е отлична - героите разбират определена част, останалото е оставено на нас да гадаем).

Жан Дюжарден е свръхубедителен в интерпретацията си на арогантния, но галантен Джордж Валентин, неприспособим към света колкото заради самонадеяността си, толкова и заради френския си акцент. Алюзиите с Рудолф Валентино (друг чуждестранен талант на нямото кино, за когото е имало съмнения, че ще си допадне със звука, но той умира преждевременно) и Дъглас Феърбанкс (чийто Зоро героят на Дюжарден „играе" в откъс от „Артистът") са симпатични и неизчерпателни.

За актьор, станал популярен в родината си чрез ситкоми, изпълнението му е в най-добрите Оскарови традиции и трудно може да допуснем, че някой ще му отмъкне статуетката на 26 февруари. Беренис Бежо не му отстъпва с трудната си задача да бъде икона от миналото, но да излъчва свежест така, че думичката glamour да свети от екрана при всяка нейна поява. Именно този glamour, отразен в мустака на Дюжарден (за който трябва да има специална награда), носи  сантименталността, заради която филмът би разчувствал дори и да нямаше нито една реплика.  

Поставена в съвременен контекст, сантименталността може да изиграе лоша шега на „Артистът". На първо място, защото - парадоксално или не - тя е автентична, а автентичността в наши дни се отличава престъпно в хорските очи. Освен това облягането на нямото кино като стилистика също би могло да се тълкува като програмирана намеса в реакциите на зрителя, който свързва американското нямо кино с мелодрама и звезден прах.

Всички тези аргументи обаче отстъпват, щом усетим безумната фенщина (но не аматьорщина!), с която е създаван „Артистът", и разберем, че зад поклона към очарованието на една епоха не стоят никакви подривни цели. Тук приликата с класиката „Изгрев" на Мурнау и нейната опростена структура, върху която бълбукат страсти, се набива на очи.  

Отделни кадри и сцени от „Артистът" ще попълнят световното филмово наследство. Прекрасна илюстрация на равновесието между „стари" и „нови" средства е сцената с кошмара на Валентин, където звукът се появява за първи път и го оглушава - а зрителят в този момент е забравил, че звук изобщо съществува.

Сред всички авангардни начини да покажеш едно влюбване пък никой досега не се е сещал за нещо толкова елегантно като заснемането на няколко последователни дубъла между двамата, всеки от които провален от увлечението им един към друг. Човешко на пълни обороти.

Любовта обаче остава голямата недоизказана тема - очевидна, но въпреки това изплъзваща се. В това отношение „Артистът" деликатно поставя европейски прът в зъбчатите колела на холивудския хепиенд, а една целувка между двамата, дори и най-очарователната, би натежала сред ситните крачки, с които се движи филмът.

Финалът - на пръв поглед преобръщащ събитията - също е лишен от окончателност и ние никога няма да разберем дали нещата се оправят или не. Ето защо „Артистът" не е безкритичен трибют, а е подобрена версия на филмите, към които намига. За него не е важно да внуши илюзията, че животът е щастлив винаги като в момента на щастливия край, а е важно (и не е илюзия), че щастливият момент е възможен. Възможен и преходен като красив танц на двама красиви хора.  

Нашата епоха би носила страшен исторически грях на шията си, ако си позволи да пренебрегне мълчанието на „Артистът".