Stand.bg

Несломима икона в театъра на хаоса, където удоволствието и смъртта са неразделна двойка, Лулу е чувственото въплащение на забранения плод, тази, която съществува единствено чрез страстта на другите. Мъже и жени погубват душите си при допира с нея. На финала Джак Изкормвачът, върховната съвременна инкарнация на злото, ще надвие мита за фаталната жена, прекосяващ началото на 20 век със сиянието на огън, възпламенил ивица барут.

Поставяйки театралната бомба на Франк Ведекинд с актьорите на Berliner Ensemble, трупа създадена от Бертолд Брехт в Берлин през 1949г., неподражаемият Робърт Уилсън поверява на великата Ангела Винклер ролята на опасната прелъстителка.

Винклер - музата от 70-те г. - най-силните години на немското кино (във филмите на Петер Флайшман („Ловни сцени от Бавария" 1969) и Фолкер Шльондорф („Изгубената чест на Катарина Блум" 1975, „Тенекиеният барабан" 1979) - винаги е успявала да съчетае с лекота кариерата в киното с тази на сцената.

Запечатано в спомените на опитната публика остава изпълнението й в „Хамлет", поставен от Петер Задек през 1999 г., както и превъплъщението й в Джени, под ръководството на Рпбърт Уилсън в „Опера за три гроша" на Брехт, представена в Париж през 2009 г. 

Посвещавайки й образа на Лулу, Уилсън призовава на сцената не просто една актриса от изключително висoк ранг. Той открива идеалната представителка на една благословена епоха.

Заслужава поздравления чудесната идея на Berliner Ensemble да включи в програмата на спектакъла трогателен безпорядък от нейни снимки като дете, девойка и жена, проследяващ творческото развитие на актрисата, преминавайки задушевно в животоописание.

Възрастта на Винклер не отговаря на ролята. С изпълнението си тя освещава Лулу за вечността и позволява на Уилсън да превърне пиесата на Ведекинд в една луда машина на времето. Повод за него и за Лу Рийд, който композира музиката към спектакъла, е да си припомнят без носталгия за годините на младостта. По средата  на постановката, като признание, зазвучава „Sunday Morning" на Лу Рийд, внезапно и нежно връщане към легендарните Velvet Underground и в памет на Нико.

Никой не би се изненадал тогава, че пиесата започва с пролог, в който Лулу носи черната рокля на собствения си траур и е заобиколена от оплаквачите си, всички тези, които някога са я обичали. В десет ослепителни картини, Уилсън множи любовните ритуали, въздигащи култа към героинята му.  Възприел повече от всякога графичния минимализъм на своя театър върху гланцова хартия, той по-добре от всеки умее да представи вечната младост на духа, затворен в тела, по които трагизмът на времето оставя отпечатъка на необратимия си ход.

Задоволявайки се с редки цветни отблясъци, отскочили от диамантения танц на желанието, Уилсън почита в образа на Лулу двойнствеността на живота, по логиката на която Ерос има за свой неизменен спътник Танатос.