Така си представяме извратените кабаретни събития от филмите на Дейвид Линч. На мрачно, но уютно място, сред призрачно малко, подчертано отчуждени хора и начело на тях - един луд човек с каубойска шапка. Зад лудия човек се стелеше чисто бяла стена. Във всеки един момент от краткия, но стегнат концерт на Michael Gira очаквахме именно мосю Линч да разбие стената и сред пушека и хаоса да обяви края на света.

Michael Gira е дългогодишният лидер на Swans, които сам погреба и възкреси (феновете на Swans лесно ще разберат подобни „месиански" актове - из музиката им е пълно с тях). Но докато „лебедите" са образец за изкуство с всичките си арт извращения, странен инструментариум, ефекти, максимализъм, то на 3-ти май в клуб „Mixtape 5" се насладихме не на тялото, а на душата на Swans. Чистата като свирепия „арийски" профил на Gira енергия. Дори няма да слагаме кавичките на „насладихме", очевидно е, че за присъстващите тази дума отдавна бе придобила различен смисъл.

Появата на Gira във вид, който би ходил на Johnny Cash, бе тайна гавра с цялата идея за „поетите с китара". Не след дълго той пусна и шегичката, че пише „красива поезия за любовта", за да затвърди слуха. Не по-малка беше гаврата и с всички онези акустични концерти, на които прочути музиканти „поглеждат от различен ъгъл" на „славното си творчество" и го „оголват", така че да „лъсне неподправената му красота". Докато всички те дават път на неподправената красота, Gira показа какво се крие в работилницата му - дестилирани гняв, омраза и депресия. Ако досега заглавия като „You Fucking People Make Me Sick" ни звучаха политически некоректни, вече разбрахме колко искрени са те.

Оголвайки песните до кухарка и глас, Gira не просто не ги приспа, а пусна чудовищата от килера. Самият той отбеляза, че би се радвал, ако ни е шумно, и действително толкова превишен и за щастие чист звук на акустична китара не се беше стоварвал на слуха ни. С още по-голяма сила това важи за гласа на фронтмена на Swans - той не пееше, а повръщаше думи и междуметия. Всеки уважаващ себе си дадаист би се преклонил пред умението му да стига толкова далеч във вживяността, че да докосва териториите на безсмислените крясъци и умишлените фалшивеения. Само че дадаистите харесват експерименталната стойност на крясъка, докато за Gira той е начин на живот и творчество. Наблюдавайки го внимателно, може да се отбележи, че притежава особен вкус да намира най-атоналната комбинация, да избира най-правилно грешната струна, от която ще заболи повече.

И отново по въпроса с поетите с китара - тяхната задача е да ти бъдат изповедници, да разказват интересни случки и така да те доближават до себе си. Обратно - за близо 60-годишния притежател на измъчено и тежко детство задачата беше да ни отблъсне. Така както добрият учител напуска учениците си в тежкия момент и ги оставя да се борят сами. А отблъскването беше почти физически рязко - от настойчивото му тропане с крак сцената трепереше, а в един момент невротичността достигна кулминация и Gira си удари два силни шамара, принуждавайки дори най-заклетите му фенове да се чудят - по дяволите, не съм ли и аз поне малко луд да слушам тази музика. Беше кратко (малко повече от час и с две песни по-малко от обичайния сетлист на това турне), но емоционалното изцеждане бе равносилно на дни. Беше солово, но ни най-малко не ни липсваше група - тя беше събрана в един човек. Или по-скоро нечовек.

 Ако сме имали някакви съмнения защо зад избора на баналното име Swans стои странното обяснение „лебедите са красиви същества с много лош характер", то сблъсъкът с лошия характер на Michael Gira ще ни държи влага още дълго време. И след такива почти религиозни вечери не бихме забелязали нито проклятието на маите, нито дори мосю Линч, изскачащ зад бялата стена. Ако светът тръгне да свършва, най-много да си кажем - а, това ми напомня на концерта на Michael Gira.